улици на мърлявия район. — Надявам се да нямате нищо против да походим пеша.
— Божичко, за колко стар ме мислиш?
Клам отвърна с особен смях и въпрос за отклоняване на вниманието, докато слизаха от колата:
— От колко време сте полицай?
Нямаше особено желание да обсъжда пенсионирането си и специалното временно назначение, така че просто каза:
— Двайсет и пет години.
— Това е шантав случай — заяви Клам, като че ли подобна забележка бе естествено продължение на казаното. — Не става дума само за раните от нож. Има още нещо.
— Сигурни ли сте, че са рани от нож?
— Защо питате?
— В нашия случай е счупена бутилка — счупена бутилка от уиски. Открихте ли някакво оръжие?
— Не. Един тип от съдебна медицина каза „вероятно рани от нож“… обаче двустранни, като от кама. Предполагам, че и остро парче стъкло би могло да направи подобни разрези. И някак назад, като че ги е блокирало нещо. Още нямаме доклада от аутопсията. Но, както казвах, не е само това. Съпругата… не знам, има нещо сбъркано в нея.
— В какъв смисъл сбъркано?
— В какъв ли не! Първо, тя е някаква религиозна откачалка. Всъщност именно това е алибито й. Била на молитвена сбирка.
Гърни сви рамене.
— Нещо друго?
— Взема много сериозни лекарства. Пие разни силни хапчета, за да не забравя, че именно това е родната й планета.
— Надявам се да продължава все така да си ги пие. Нещо друго да те притеснява в нея?
— Ооо, да! — възкликна Клам, като спря на средата на тясната уличка, по която вървяха и която приличаше повече на пътечка, отколкото на улица. — Лъже за нещо. — Очите му се присвиха, сякаш го боляха. — Има нещо, което не ни казва. Или може би онова, което ни казва, са пълни глупости. А може би и двете. Това е къщата. — Клам посочи едно тумбесто бунгало вляво от тях. Беше отдалечено от улицата на около три метра. Олющената му боя беше отровнозелена. Вратата пък бе в червеникавокафяво. Гърни си помисли, че цветът е като на засъхнала кръв. Жълта полицейска лента, прикрепена към преносими подпори, ограждаше малкия занемарен имот. Трябваше му само джувката отпред, за да се превърне в идеалния подарък — само че от ада.
Клам почука на вратата.
— А, има още нещо — сети се той. — Тя е огромна.
— Огромна?
— Ще разберете.
Предупреждението не успя да подготви Гърни за жената, която отвори вратата. Тя тежеше над 140 килограма, ръцете й бяха като бедрата на нормален човек. Изглеждаше не на място в малката къщичка. А детинското личице върху това туловище изглеждаше още по-нелепо. Огромно, неуравновесено и замаяно дете. Късата й черна коса бе разделена и сресана на път като на малко момиченце.
— Мога ли да ви помогна? — попита ги тя, макар да изглеждаше като последния човек на земята, от когото можеш да очакваш помощ.
— Здравейте, госпожо Шмит, аз съм детектив Клам. Помните ли ме?
— Здравейте — произнесе думата, като че я четеше от разговорник на чужд език.
— Бях тук вчера.
— Спомням си.
— Трябва да ви зададем още няколко въпроса.
— Искате да знаете нещо повече за Албърт?
— Да, част от тях касаят него. Може ли да влезем?
Без да отговори, тя обърна гръб на вратата, прекоси малката всекидневна, в която се влизаше директно от входа, и седна на дивана в нея. Той потъна и почти се изгуби под огромната тежест на телесата й.
— Седнете — им каза тя.
Двамата мъже се огледаха. Нямаше столове. Единствените други предмети в стаята бяха натруфена масичка за кафе, върху която се кипреше напълно неподходяща за нея евтина ваза с изкуствени розови цветя, празна библиотека и един телевизор, достатъчно голям за бална зала. Голият шперплатов под беше чист, като се изключат няколко разпилени нишки от изкуствена материя. Това вероятно означаваше, че килимът, върху който е било открито тялото, е отнесен в лабораторията по съдебна медицина за изследване.
— Няма защо да сядаме — заяви Клам. — Няма да се бавим.
— Албърт обичаше спорта — спомена госпожа Шмит, която се взираше безизразно в огромния телевизор.
На лявата стена на стаята имаше извит свод, зад който се виждаха три врати. Зад едната от тях се разпознаваха специфичните звуци от битка. Някой играеше видеоигра.
