Очите й със състрадание се спряха върху мъжа, с когото живееше цели четиридесет и осем години.
— Знам това…
— Трябва да ида в службата! — решително продължи той. — Трябва да организирам избора на нов старши партньор. Едва след това мога да мисля за пенсия…
— Решил ли си вече какво ще правиш? — попита тя и се наведе да оправи възглавниците под главата му.
— Вече не съм сигурен дали изобщо имам право на глас — горчиво отвърна той.
— Това не е вярно. Ти си старши партньор и президент, всички във фирмата чакат твоята дума…
— Напоследък отсъствам толкова често, че изпускам нещата от контрол — мрачно поклати глава той. — Зная, че ме уважават, но вече не мога да разчитам на пълната им подкрепа…
— Очевидно още се колебаеш между Диксън и Чарлс — промърмори жена му.
— Така е.
— Труден избор за един баща…
— Обичам нашия син, но се съмнявам, че има качества на ръководител — погледна я с благодарност той. — Зная, че първото нещо, което ще направи като президент, е да обедини фирмата с довчерашните ни конкуренти от Ню Йорк.
— Но той прекрасно знае, че ти си против подобно нещо — погледна го с тревога Ирен.
— Това изобщо не го вълнува — въздъхна Франклин. — Поеме ли ръководството, ще прави каквото поиска.
— Но все трябва да има някакъв начин за противодействие, нали?
Той внимателно я погледна.
— Напоследък нещо ми се върти в главата… Мисля дали да не разделя акциите си по равно между Диксън и Чарлс и да ги направя президенти с еднакви права…
— Това ми звучи като мъдро соломоновско решение…
— Да, ама има опасност от разделяне на фирмата — кимна с кисела физиономия Франклин. — Продължавам да се опасявам, че Диксън не е подходящ за президент…
— А Чарлс? — хвана ръката му тя.
— С него мислим еднакво — въздъхна Франклин. — Толкова прилича на мен, сякаш е мой син… Страхувам се обаче, че Диксън никога няма да ми прости.
— Никога е прекалено силно казано.
Кейт огледа красивите тропически цветя, поставени в дълбоки вази от китайски порцелан. Прекоси шумното помещение по стъпките на салонната управителка и се насочи към разтворените френски врати на терасата.
Андрю скочи на крака и издърпа стола.
— Радвам се да те видя, Кейт — усмихна се той, а очите му пробягаха по фигурата й. — Жълтото ти отива, би трябвало по-често да го носиш…
— Благодаря — усмихна се тя, седна зад масата и свали слънчевите си очила.
— Как се отнася светът към нашата известна адвокатка?
— Много добре — засмя се Кейт. — Искам отново да ти благодаря за прекрасните рози. Започнаха да разтварят чашки и уханието им залива целия ми кабинет… — Слънцето светеше право в очите й и тя отново си сложи очилата.
— Радвам се — отвърна Андрю. Загорелите му ръце небрежно си играеха със сребърните прибори върху бялата покривка.
Келнерът напълни чашите с минерална вода и Андрю вдигна своята в шеговит тост:
— Да бъдем приятели!
— Да бъдем — чукна се Кейт.
Очилата й даваха възможност да го разглежда на воля, без да привлича вниманието му. Русата коса, яркосините очи и тялото на атлет го караха да прилича по-скоро на филмова звезда, отколкото на адвокат. Кейт беше готова да се обзаложи, че печели сърцата на съдебните заседателки само с външния си вид, докато, обратно — мъжете с положителност изпитват ревност…
Поръчаха и Андрю вдигна глава.
— Напоследък посещавала ли си някое от политическите събрания за набиране на предизборни средства?
— Да — кимна тя. — Ходя на такива събрания поне един-два пъти седмично…
— Аз пък не мога да изтърпя подобно нещо дори веднъж в месеца — направи гримаса той. — Чудя се как издържаш…
— На мен ми харесва — сви рамене Кейт.
— Обзалагам се, че повечето хора посещават подобни места само за да видят името си във вестника…
— Така е. Но аз вярвам в думите на Елдридж Клийвър: „Ако не си част от разрешението, значи си част от проблема…“.
