собствените му думи, поради проблеми със сърцето. — Но често става така, че хората си спомнят някои подробности значително по-късно… Бих искал просто да чуя разказа ви още веднъж.
— Добре — кимна Уинтър и посочи един от зелените фотьойли срещу Боуър.
Детективът седна и с неудоволствие отбеляза, че панталонът му е станал още по-тесен. От утре минавам на диета, закани се той.
— Да започнем с колата. Сигурен ли сте, че беше бяла, а не бежова или, да речем, сива?
— Видях я под светлината на лампата и съм сигурен, че изглеждаше бяла — отвърна Уинтър. — Дадох ви част от номера й, вероятно сте успели да я откриете…
— Още не — поклати глава Боуър. — Хората си въобразяват, че е лесно, но на практика пътната полиция изпитва доста трудности да открие кола по част от регистрационния й номер. Понякога това отнема седмици и месеци. Все още ли твърдите, че въпросният автомобил е „Мустанг“ последен модел? В Лос Анджелис има няколко хиляди бели коли от тази марка…
— Така ли? — изненада се господин Уинтър. — Това е лошо.
— Не чак толкова — успокои го Боуър. — Все някога ще я открием. — Коланът го стягаше, имаше чувството, че ще го пререже на две. — Сигурен ли сте, че човекът зад волана е бил бял?
— Да.
— И в колата нямаше други пътници, така ли?
— Точно така.
Боуър прелисти бележника си.
— Казали сте, че веднага след като сте открил трупа край колата, сте хукнал нагоре по алеята, към къщата на Д’Арси…
— Така беше. Страхувах се да го пипам. Около главата му имаше кръв, лежеше напълно неподвижно. Колата работеше на празен ход.
— Как отворихте портала?
— Дистанционното лежеше на земята. Натиснах копчето и порталът се отвори.
— Повикахте госпожа Д’Арси и се върнахте обратно заедно?
— Да.
— Тя какво направи, като видя съпруга си проснат на асфалта?
— Разплака се и започна да вика: „О, не, о, не!“… Държеше ръка пред устата си, сякаш не можеше да повярва…
— Не направи ли опит да провери дали е жив?
Човекът се замисли, после поклати глава.
— Не, не направи нищо подобно…
— А после влезе в колата и набра 911, така ли?
— Не съвсем. Мисля, че аз бях този, който предложи да повикаме полиция… Казах й да вземе мобифона и да набере номера… От другата страна, разбира се. Защото трупът препречваше шофьорската врата.
— Какви бяха точните й думи? Имам предвид по телефона…
Мъжът неуверено поклати глава.
— Нещо от сорта на „Елате бързо, мъжът ми е застрелян“…
Боуър леко вдигна вежди.
— Вие ли й казахте, че е застрелян?
— Честно казано, не помня това. Звукът, който чух, ми прозвуча като фойерверк или форсиране на автомобилен мотор… Мисълта за изстрел ми дойде в главата едва след като видях тялото… Може би наистина съм казал, че мъжът й е застрелян. — Уинтър отново поклати глава, очевидно опитвайки се да възстанови събитията в съзнанието си. — Съжалявам, но не помня точните си думи…
Боуър си отбеляза нещо в бележника.
— Добре, господин Уинтър. В показанията ви пише, че след като е набрала 911, госпожа Д’Арси е хукнала обратно към къщата.
— Така беше.
— Каза ли защо трябва да се върне там?
— Да. Нещо от сорта, че не желае детето й да се събуди и да се изплаши…
Боуър потърка брадичката си с пръст.
— Нямат ли домашна прислуга?
— О, да. Сигурен съм, че имат… — На лицето на Уинтър изплува извинителна усмивка. — Страхувам се, че в този квартал всички държат прислуга… Къщите са доста просторни, да не говорим за именията… — Млъкна, вероятно разбрал, че се отклонява от темата на разговора. После сбито добави: — Виждал съм бавачката на момченцето, една жена от латиноамерикански произход. Останалите домашни помощници очевидно не нощуват в къщата. Имам предвид чистачки, готвач, градинари…
Боуър се замисли. Беше видял бавачката в нощта на убийството.
