— Защо според вас госпожа Д’Арси е хукнала към къщата, след като е знаела, че там има кой да се погрижи за детето?
— Не зная — озадачено отвърна Уинтър. — Помня само, че ми стана неприятно да бъда насаме с трупа… Но в онзи момент бях твърде разтърсен, за да разсъждавам трезво…
— А сега, след като вече можете да разсъждавате спокойно, бихте ли намерили обяснение за нейното бягство?
— Страхувам се, че не — поклати глава болнавият човек.
— Добре, това е достатъчно — изправи се Боуър. — Благодаря за помощта.
Двамата детективи се срещнаха в патрулната кола и обмениха мисли за разговорите, които бяха провели.
— Значи готвачката, която работи две къщи по-нагоре, е виждала няколко пъти бялата кола? — вдигна вежди Боуър.
— Да — кимна Доналдсън. — Обикновено следобед, само веднъж късно през нощта…
— Забелязала ли е марката и модела?
Доналдсън хвърли поглед на записките си.
— Мисли, че е била малък форд или шевролет и ще я разпознае на снимка…
Боуър спря поглед на по-младия си партньор. С тези яркосини очи и изрусяла от слънцето коса той приличаше по-скоро на рекламен агент на плажно масло, отколкото на ченге.
— Забелязала ли е кой кара тази кола?
Доналдсън само поклати глава.
— А сега какво ще правим?
Боуър приглади сивеещата си коса.
— Ще се заловим с проверката на всички членове на семейството. Криминалистите твърдят, че става въпрос за пистолет 22-ри калибър. Ние с теб ще видим дали някой от тях не притежава подобна играчка…
— Добре.
Сандра стана и отиде да вдигне телефона в съседната стая. Стори го с облекчение, не можеше да понася повече компанията на Виктория. Защо сестрата на Джеймс си въобразява, че може да идва тук, когато си поиска и да раздава заповеди?
Това я правеше нервна, още повече, че не можеше да се отърве от други притеснения. Особено от нарастващото й подозрение, че семейство Д’Арси ще направи опит да й отнеме Джими. От това се страхуваше още преди смъртта на Джеймс, той лично я беше заплашвал. А сега, след като него вече го няма?
Вдигна слушалката и сърцето й пропусна един такт. Обаждаше се Томи! Най-сетне!
— Томи, къде изчезна? Търсих те като луда!
— Бях болен…
Вратата на спалнята се отвори и на прага се появи кльощавата фигура на Виктория.
— Сандра? Къде изчезна? — Видяла слушалката в ръката на младата жена, тя подозрително я изгледа: — С кого говориш?
— С една приятелка.
— Приключвай. Едни мои познати искат да те видят.
— Трябва да тръгвам — промърмори в слушалката Сандра.
— Ще ти се обадя по-късно…
— Кажи на тая кучка да не си пъха носа дето не й е работа!
— Довиждане, Люси. Благодаря, че се обади.
Лорин наблюдаваше как Андрю Стюарт поръчва вечеря от дебелото като библия меню на ресторант „Ескофие“, разположен на върха на хотел „Бевърли Хилтън“. Обичаше мъжете, които поемат инициативата за всичко, като баща й. Бяха на любимата й маса, от широките прозорци до нея се разкриваше прекрасна гледка към панорамата на града.
Келнерът се оттегли, а Андрю Стюарт се облегна назад и каза:
— След седмица-две заминавам за Хаваите.
Лорин отпи глътка шардоне и замълча. Много й се искаше да получи покана да го придружи. Все още не можеше да разбере как и кога успя да хлътне толкова бързо по този мъж. Срещите им се брояха на пръсти.
Андрю беше адвокат по наказателно право с голяма клиентела в района на Лос Анджелис, един от най- привлекателните мъже, които беше срещала Лорин. Русата му коса беше мека и чуплива, приятни лунички подчертаваха невероятно сините му очи. Тялото му беше стегнато, под ръкавите на сакото играеха пъргави мускули. Как ли ще изглежда без дрехи, неволно се запита Лорин. Самата тя беше фанатична привърженичка на физическите упражнения и уважаваше всеки, който поддържа формата си.
— Какво ще правиш на Хаваите? — попита тя.
