— Томи Бартоломю кара бял мустанг последен модел и регистрационните му номера съдържат комбинацията HKB…
Боуър подскочи толкова рязко, че разля част от кафето по панталона си.
— Да не си правиш майтап?!
— Нищо подобно — отвърна партньорът му. — Предполагам, че дойде времето да си побъбрим с тоя приятел…
— Да вървим! — изръмжа Боуър и се втурна към изхода.
Тридесет минути по-късно показалецът му натисна звънеца на адреса на Бартоломю. Наложи му се да повтори упражнението няколко пъти, преди отвътре да се разнесе приглушен глас:
— Кой е?
— Полиция, отворете.
Ключалката изщрака, в процепа се появи лицето на красив младеж, някъде около тридесетте. Върху челото му падаха кичури светла коса — от онзи тип, който някои хора наричат пясъчна. Дълбоко хлътналите кафяви очи гледаха мрачно.
— Вие ли сте Томи Бартоломю?
— Да.
Доналдсън му показа значката си.
— Може ли да влезем?
— Заповядайте — въздъхна Томи Бартоломю, отвори вратата на малкия апартамент и им направи място да минат. В ръката му димеше цигара.
Боуър влезе пръв в оскъдно мебелираното помещение. Обхвана го с един бърз поглед и поиска да види шофьорската книжка на младежа. Томи пристъпи към масата в ъгъла, взе портфейла си и извади книжката.
Доналдсън си записа данните, а Боуър започна с въпросите:
— Каква марка кола притежавате?
— Мустанг.
— Номер?
— Четири, пет, три, HKB — отвърна Томи и нервно почеса брадичката си. — Хей, какво става?
— Разполагаме с информация, че в понеделник вечерта кола като вашата е станала причина за пътнотранспортно произшествие.
— Не съм правил никаква катастрофа.
— Къде бяхте в понеделник вечер, между шест и полунощ? — хладно го изгледа Боуър.
— У дома… Или може да съм отскочил до бара на ъгъла, който посещавам често… Да, точно така. Отбих се там някъде около четири. Изпих няколко бири, но ми стана кофти… Някой ме доведе у дома, след това не съм излизал…
Доста хлабава история, помисли си Боуър.
— Някой може ли да потвърди думите ви? — попита на глас той.
— Това пък за какво?
— Отговорете на въпроса — намеси се Доналдсън.
— Не мога да се сетя за никой познат — сви рамене Томи. — С изключение на бармана…
— Как се казва този бар? — попита Боуър.
Томи обясни.
— Кой ви доведе у дома?
— Чакайте да видим… Да, мисля, че името му е Винсънт. Никога преди това не съм го виждал. Заспах като труп… А като се събудих, имах ужасно главоболие… От тогава насам непрекъснато повръщам, вероятно съм хванал грип…
— Можем ли да се поогледаме?
— Ами… Не съм много сигурен. — Томи колебливо ги изгледа, пръстите му нервно смачкаха цигарата в пепелника. — Всъщност какво търсите? Аз не употребявам наркотици…
— Искаме да огледаме обстановката — поясни Боуър. — Това ще ни помогне да повярваме на историята ви…
— Не — поклати глава Томи. — Мисля, че няма да стане…
— Добре тогава — въздъхна Боуър, решил да премине на твърдия вариант. Хвърли бегъл поглед на Доналдсън и младият полицай изпъчи гърди.
— След малко ще се върнем със заповед за обиск — изръмжа заплашително Доналдсън. — И няма да ни се сърдите, ако обърнем всичко наопаки.
— Заповед за обиск? — В очите на Томи се появи страх.
