Телефонът иззвъня и Сандра д’Арси скочи към слушалката.
— Томи! — извика тя, разпознала гласа насреща. — Вече няколко дни те търся!
— Защо си казала на полицията за мен?
— Нищо не съм им казвала. Вероятно сами са те открили.
— Как така сами? Някой трябва да им е казал!
— Нищо не знам. Разбрах само, че са научили името ти. Идваха ли вече?
— Да. Току-що си тръгнаха…
— Какво им каза? — попита със свито сърце тя.
— Казах, че съм изпил няколко бири в кръчмата, а след това ми е станало лошо и някакъв тип ме е придружил до дома.
— Ясно.
Томи включи новините по радиото и повторно хвана слушалката. Отсреща вдигнаха почти веднага.
— Трябва да ми дадеш още малко време за парите… Знам, знам… Но жената, за която ти казах, има неприятности с ченгетата… Няма значение. Заклевам се, че до края на седмицата ще ги имам. Да, тя обеща да ми помогне… — По лицето му избиха червени петна. — Виж какво! Не съм идиот! Ще ти осигуря тези пари, но ми трябва малко време!
10
Сандра седеше с нещастен вид в големия ролс, който плавно се носеше към имението на Абигейл д’Арси. Шофьорът беше вдигнал стъклената преграда, която го разделяше от пътниците в задната част на лимузината.
— Пак си пиян! — просъска Виктория д’Арси Мандевил и се извърна към мъжа до себе си. — Какво ще си помисли мама?
Реймънд само я изгледа с кървясалите си очи, измъкна сребърното шишенце с монограм от вътрешния си джоб и отпи една глътка. Избърса устните си с длан и едва тогава благоволи да изръмжи:
— Хич не ми пука какво ще си помисли майка ти!
Сандра се беше настанила на допълнителната седалка срещу тях, с гръб към шофьора. Не можеше да понася вечните им кавги. Защо не й позволиха да отиде със собствената си кола? Дали Виктория не подозира нещо? Все още помнеше възклицанието й, когато Джеймс ги запозна: „И ти си се оженил за тоя боклук?!“. Не, Виктория не бива да разбере за Томи! Един господ знае какво е способна да стори! По гърба на Сандра пробяга тръпка.
Умираше за една цигара, но знаеше, че не бива да пуши нито в колите им, нито в къщите им. Жалко, че тези ограничения не се отнасяха за алкохола. От Реймънд се разнасяше такава воня, че направо й се повдигаше.
Даваше си сметка, че след като отворят завещанието на Джеймс (причина за настоящата визита), тя най- сетне ще разполага с известна сума собствени пари. И най-сетне ще може да върши каквото пожелае…
Зад волана на един мерцедес 560 CEK се беше настанил Диксън, на седалката до него пътуваше Тео д’Арси. Диксън беше облечен в безупречно скроен морскосин костюм, добре поддържаните му ръце с лекота въртяха волана по многобройните завои на пътя.
— Не се безпокой — промърмори успокоително той.
— Опитвам се — отвърна Тео. Беше доволен, че Диксън се отби да го вземе. В момента се нуждаеше от всяка подкрепа, която можеше да му бъде предложена. Красивото му лице беше смръщено в мрачна гримаса, непрекъснато мислеше за това, което щеше да чуе в завещанието на брат си. Дано го е променил, въздъхна той. Обеща да го стори!
Абигейл д’Арси седеше изправена в инвалидната си количка, спряна срещу огледалото на тоалетната масичка в просторната дневна на втория етаж. След смъртта на мъжа си рядко напускаше този апартамент, независимо от факта, че беше прикована към количката няколко години преди това. Погребението на Джеймс беше едно от редките събития през последните десет години, които я бяха принудили да напусне дома си.
Провери за последен път грима си, ръката й се плъзна по изрядно сресаната сива коса. Още не мога да повярвам, че Джеймс не е тук, въздъхна тя, докато проверяваше закопчалките на обиците си. Чувстваше се много самотна. Диамантите на ушите и шията й влизаха в ярък контраст със скромната й черна рокля от фина вълна.
Сега й остана само един син. Тя без съмнение обичаше Тео, но той не беше Джеймс. Самотен светъл лъч в тунела на мъката беше малкият й внук Джими. По всяка вероятност и единствен, както вървят нещата. Тео не показва никакви признаци, че има нужда от семейство и деца, а Виктория и Реймънд очевидно не бяха способни на наследство — от деня на сватбата им бяха минали близо двадесет години.
Абигейл позвъни на иконома, който щеше да я свали на приземния етаж с помощта на специалния асансьор. За внучето ще организирам нещата по-добре, решително си рече тя.
Кейт последва иконома през огромния входен вестибюл с блестящ полилей, отново се възхити на прекрасните картини, окачени по стените. Поканиха я да влезе в просторната дневна на Д’Арси. Около мраморната маса се бяха настанили всички, в средата й блестеше великолепна кристална фруктиера от „Тифани“.
Очите й пробягаха по лицата на присъстващите. Всички гледаха през нея, сякаш не съществуваше. Единствено Чарлс, настанил се на домакинското място, я възнагради с приятелска усмивка. С въздишка на облекчение тя се отпусна в самотния свободен стол.
