Каква точно е тази материя, запита се Андрю. Беше гладка като коприна, но същевременно здрава като дебело въже. Остана с впечатлението, че тази жена и друг път е вършила подобни неща.
— Сега си изцяло под мой контрол — прошепна тя, докато пръстите й пробягаха по краката, слабините и гърдите му. Спряха чак когато докоснаха устните му, пипаха толкова нежно, че тялото му започна да се гърчи от възбуда.
После влажният й език се спусна надолу и пое по пътя, който пръстите й вече бяха изминали. Тялото му се изви като дъга, дишането му се учести. Имаше чувството, че там, където го докосваше езикът, пламва малък пожар… Тя се плъзна върху него, желанието започна да пулсира в гърдите му с неподозирана сила. Членът му сякаш започна да живее нов, напълно самостоятелен живот. Зъбите й се впиха в зърната му и той простена от болка и удоволствие.
Престана да се владее, тялото му се разтърси от могъща конвулсия, копринените шалове се изпънаха като струни. Беше убеден, че в този миг тя може да прави с него каквото си поиска. Нищо не беше в състояние да попречи на приближаващата се експлозия…
Съобщиха на Диксън да отиде в кабинета на баща си. Озовал се там, той за пореден път отбеляза колко старомодно е обзавеждането, особено в сравнение с модерните офиси на останалите съдружници. Преди години Франклин беше харесал обзавеждането в замъка на Уилям Рандолф Хърст и копира оттам тъмната дъбова ламперия, покрита на места с тапети от плат в убити тонове. За Диксън вкусовете на баща му бяха истински анахронизъм, като самия него… Беше убеден, че времето за промяна е настъпило.
Седнал зад бюрото, Франклин направи знак на сина си да заеме един от столовете, предназначени за клиенти. Диксън знаеше, че баща му има навика да разговаря с хората само когато е зад надеждната крепост на солидното писалище. Може би затова поклати глава и се насочи към кожения диван.
— Предпочитам да седна тук — поясни той.
Франклин бе принуден да напусне бюрото и да седне до него. Тази малка победа развесели Диксън. Не знаеше за какво ще говори с баща си, но предпочиташе разговорът да се проведе на равна нога.
— Татко, не изглеждаш добре — промърмори с престорена загриженост той. — Мисля, че докторът настояваше да не се връщаш толкова бързо на работа…
— Недей и ти, Диксън! — вдигна ръце възрастният мъж.
— Мама знае ли, че си в офиса? — продължи Диксън, решил да продължи настъплението.
— Не съм те повикал да обсъждаме моето състояние — остро отвърна Франклин. — Тревожат ме намеренията ти да оспориш завещанието на един от най-солидните клиенти на нашата фирма!
— Ясно — равнодушно кимна с глава Диксън.
— Обсъдих нещата с Абигейл. Тя също е обезпокоена и не желае съдебни дела. Предполагам си даваш сметка, че подобно дело трябва да се води от външен адвокат, нали?
— Разбира се — кимна Диксън. — Вече обясних на Тео, че става въпрос за конфликт на интересите. Мисля, че е най-добре изобщо да не обсъждаме този въпрос…
Франклин мрачно поклати глава.
— Джеймс не би изготвил ново завещание, без да уведоми Чарлс.
Диксън хвърли поглед към снимката от сватбата на Ан и Чарлс, която стоеше върху шкафа. Отново изпита чувството, че след тази сватба е бил изместен от сърцето на баща си.
— Откъде си толкова сигурен? — попита той.
— Джеймс имаше пълно доверие на Чарлс, през последните няколко години той практически управляваше „Д’Арси къмпани“, да не говорим, че вземаше и всички важни решения във фондацията…
— Не ти ли е минало през ума, че Чарлс може би е унищожил новото завещание? — изгледа го с присвити очи Диксън.
Франклин застина от възмущение.
— Този въпрос не заслужава дори отговор! Защо би го сторил? Чарлс не печели нито стотинка от това завещание.
— Пряко — да — съгласи се Диксън. — Но не и когато се замислим за хонорарите, които ще вземе при изпълнение на самото завещание. Освен това той едва ли би отстъпил доброволно пълния контрол, който получава над фондацията и компанията на Д’Арси.
— Изпълнител на завещанието и управител на имуществото е само поредното бреме върху плещите на Чарлс — поклати глава Франклин. — Той и без това е достатъчно затрупан с работа. А що се отнася до хонорарите, ти прекрасно знаеш, че ги получава не Чарлс, а цялата фирма.
— Може би все пак той крие нещо — държеше на своето Диксън.
— Този разговор е глупав! — повиши тон Франклин. — Управлението на компанията Д’Арси носи на Чарлс единствено главоболия. В момента тече търг, организиран от „Съни индъстриз“. Компанията „Д’Арси“ се включи в него, но срещу нея веднага бе повдигнато обвинение, че нарушава закона за борба с монополизма, прибягва до промишлен шпионаж и още куп подобни глупости. Всичко това е на главата на Чарлс, който трябва да мисли и за приближаващите се избори. Вече изостава в набирането на предизборни фондове… Мисля, че е честно да признаем един прост факт: Чарлс работи много и носи на „Манинг & Андерсън“ толкова доход, колкото трима обикновени юристи!
Слушайки тези думи, Диксън започна да се ядосва. Даваше си сметка, че ще трябва да направи нещо наистина значимо, ако иска да докаже своите лични качества. Качества, които баща му очевидно не признава.
— Между другото и аз не стоя със скръстени ръце, татко — обади се той. — Работя по привличането на нов клиент, от когото ще получаваме поне по два милиона долара годишно…
— Кой е той?
