колкото централни пътища, заприиждаха нови мисли. За една небесна костенурка е невъзможно да промени изражението си, но люспестото й, надупчено от метеори лице, неизвестно как придоби доста очарователен вид.
То неотклонно се взираше в осемте сфери, които неспирно обикаляха около звездата, по самото крайбрежие на космоса.
Сферите се разпукваха.
Огромни скални отломъци се отчупваха и започваха дългото си спираловидно падане към звездата. Небето се изпълни с блестящи късове.
Мъничка небесна костенурка защъпука навън към червената светлина изпод черупките на едно от кухите кълбета. Беше почти колкото астероид, а по черупката й все още лъщеше разтопен жълтък. Върху нея също така имаше четири малки световни слончета. А върху гърбовете им — друг Дисков свят, все още мъничък, покрит с дим и вулкани.
Великият АТуин изчака всичките осем костенурки — бебета да се освободят от черупките си, и да направят първите си стъпки в космоса, ококорени от удивление. После, внимателно, за да не размести нещо, старата костенурка се обърна, и с огромно облекчение заплува към далечните, блажено хладки, бездънни космически глъбини.
Малките костенурки я последваха, въртейки се в орбита около родителката си.
Двуцветко захласнато се взираше в сцената над себе си. Вероятно от неговото място се виждаше по-добре, откъдето и да било другаде на Диска.
После го осени една ужасна мисъл.
— Къде е картинната камера? — попита бързо.
— Какво? — Ринсуинд бе вперил очи в небето.
— Картинната камера — не се отказваше Двуцветко. — Трябва да снимам това!
— Не можеш ли просто да го запомниш? — сряза го Бетан, без да го погледне.
— Може и да го забравя.
— Аз пък никога няма да го забравя — каза тя. — Това е най-красивото нещо, което някога съм виждала.
— Много по-хубаво от гълъби и билярдни топки — съгласи се Коен. — Печелиш, Ринсуинд. Как се прави?
— Отде да знам — отвърна Ринсуинд.
— Звездата се смалява — забеляза Бетан.
Ринсуинд чуваше като в просъница гласа на Двуцветко спорещ с демона, който обитаваше кутията и рисуваше картините. Спорът беше по техническите подробности, за перспективата и има ли или няма демонът все още достатъчно червена боя.
Трябва да отбележим, че понастоящем Великият АТуин бе много доволен и щастлив, а подобни чувства в мозък, голям колкото няколко големи града, неизбежно се излъчват навън. Всъщност, повечето хора върху Диска понастоящем се намираха в състояние на духа, постижимо обикновено само посредством живот, прекаран в самоотвержена медитация или чрез около тридесетсекундно пушене на незаконни растения.
Това е то, нашият Двуцветко, мислеше си Ринсуинд. Не че не цени красивото, просто го цени по свой собствен начин. Искам да кажа, че ако един поет види нарцис, той се вглежда в него и написва дълго стихотворение, докато Двуцветко тръгва да търси ботанически справочник. И го стъпква по невнимание. Вярно е това, което казва Коен. Той само поглежда към нещо, и това, към което веднъж е погледнал, никога не е вече същото. Включително и аз самият, струва ми се.
Изгряваше собственото слънце на Диска. Звездата вече се смаляваше и не представляваше чак такава силна конкуренция. По унесения пейзаж се разля добра надеждна Дискова светлина, като море от злато.
Или, както обикновено твърдяха по-достоверни наблюдатели, като петмез.
Това е хубав драматичен край, но в живота не става така и имаше други неща, които трябваше да се случат.
Оставаше, например, Октаво.
Когато слънчевата светлина падна върху нея, тя шумно се затвори и започна да пада обратно към кулата. И много от наблюдаващите разбраха, че към тях се спуска единственото най-магическо нещо в света на Диска.
