Сега му беше дошло до гуша. Отиваше си у дома. Туршийо от краставички, чувам твоя зов…
Той избута Двуцветко настрани, загърна се в окъсаната си мантия с огромно достойнство, обърна лице към онази част от хоризонта, където смяташе, че се намира родният му град и с напрегната решителност и значителна разсеяност се хвърли направо от върха на тридесетфутов трилитон.
След около десет минути, когато разтревоженият и доста разкаян Двуцветко го изрови от огромната снежна пряспа при основата на камъните, изразът на лицето му не се беше променил. Двуцветко се вгледа в него.
— Добре ли си? — попита. — Колко пръста ти показвам?
— Искам да си вървя у дома?
— Добре.
— Не, не се опитвай да ме разубеждаваш, до гуша ми дойде. Ще ми се да ти кажа, че всичко беше много хубаво, но не мога, и… какво?
— Казах добре — повтори Двуцветко, — нямам нищо против да видя отново Анкх-Морпорк. Предполагам, че вече са възстановили доста от сградите там.
Трябва да отбележим, че когато за последен път тези двамата видяха града, там бушуваше пожар, факт, който до голяма степен се дължеше на това, че Двуцветко беше запознал благосклонното, но невежо население на града с понятието застраховка срещу пожар. Но опустошителните пожари бяха обичайно явление в Морпоркианския живот и разрушеното винаги се построяваше отново, весело и педантично, като се използваха традиционни местни материали — сухо като прахан дърво и слама, насмолена, за да не пропуска вода.
— Така ли? — каза Ринсуинд, поотпускайки се. — Е, добре тогава. Хубаво. Ами може би е по-добре да офейкваме тогава, а?
Изправи се криво-ляво и се поотупа от снега.
— Само че според мен по-добре да изчакаме до утре сутрин — добави Двуцветко.
— Защо?
— Ами, защото е ужасно студено, не знаем всъщност къде сме, Багажът никакъв го няма, стъмва се…
Ринсуинд застина. Стори му се, че в дълбоките каньони на мозъка си чу далечно шумолене на древна хартия. Осени го ужасяващото чувство, че отсега нататък сънищата му натрапчиво ще се повтарят, а той има да върши толкова по-добри неща, отколкото да слуша наставленията на куп древни магии, които не можеха даже да стигнат до консенсус относно това как се е появила Вселената…
Тих сух гласец се обади от задната част на мозъка му: „Какви неща?“
— О, я млъквай — каза.
— Само казах, че е ужасно студено и… — занарежда отново Двуцветко.
— Нямах предвид теб, а себе си.
— Какво?
— О, я стига — уморено каза Ринсуинд. — Дали не се намира нещо за ядене наоколо?
Гигантските камъни се открояваха черни и застрашителни на фона на умиращата зелена светлина на залеза. Вътрешният кръг беше пълен с друиди, които сновяха насам-натам на светлината на големи огньове и настройваха всички необходими периферни устройства на един каменен компютър, като овнешки черепи на колове с имел на върха, знамена, избродирани с виещи се змии и тъй нататък. Оттатък кръга, образуван от светлината на огньовете, се бяха събрали голям брой жители на равнината; друидските фестивали винаги са били много популярни, особено когато нещата вървят на зле.
Ринсуинд впери поглед в тях.
— Какво става тук?
— Ами — ентусиазирано подхвана Двуцветко, по всичко личи, че ще се състои тази церемония, датираща от хиляди години, за да се отпразнува… ъъм, ъъм, възраждането на луната или може би на слънцето. Не, почти съм сигурен, че е луната. По всичко личи, че е много тържествена и красива, и изпълнена с мълчаливо достойнство.
