Ринсуинд се огледа отчаяно, търсейки къде да избяга. Нямаше къде. Двуцветко стоеше до олтарния камък с вдигнат във въздуха пръст и изражение на любезна решителност. Ринсуинд си спомни как веднъж Двуцветко беше сметнал, че минаващ джелепин прекалено жестоко налага добитъка си, и му изложи възгледите си за добро държане към животните, случаят приключи с жестоко стъпкан и леко окървавен Ринсуинд.
Друидите гледаха Двуцветко с изражение, обикновено пазено за луди овце или внезапен дъжд от жаби. Ринсуинд не чуваше добре какво говори Двуцветко, но няколко фрази, като „етнически фолклорни обичаи“ и „орехи и цветя“ прелитаха над смълчания кръг. В следващия момент, пръсти като наръч кашкавалени сламки стиснаха устата на магьосника, един изключително остър резец прободе адамовата му ябълка, и влажен глас току до самото му ухо каза: „Шамо жвук и ши умрял“.
Очите на Ринсуинд се завъртяха в ябълките си, като че ли се опитваха да избягат.
— Ако не искаш да казвам нищо, откъде ще знаеш дали съм разбрал това, което току-що каза? — просъска.
— Млъкни и кажи какво е жамишлил другият идиот!
— Не, виж какво, ако трябва да млъкна, как мога… — ножът на гърлото му се превърна в гореща болезнена резка и Ринсуинд реши да изостави логиката. — Казва се Двуцветко. Не е тукашен.
— Лиши му. Приятел ли ти е?
— Отношенията ни са нещо подобно, да — омраза за омраза.
Ринсуинд не виждаше похитителя си, но усещането му беше за тяло от закачалка за дрехи. Освен това, миришеше силно на ментови бонбони.
— Шмелшага, прижнавам му го. Прави тошно квото ти кажвам и има малко вероятношт да не швършиш опакован около иякой камък.
— Ъ-ъ-р-р.
— Тъдява не ша много толерантни, нали ражбираш?
Точно в този момент луната в подобаващо подчинение на законите на убеждението, изгря, въпреки че при всичкото ни уважение към компютърните закони, тя изобщо не беше близо до мястото, което бяха посочили камъните.
Но това, което беше там, надничайки през парцаливите облаци, бе една облещена червена звезда. Тя увисна точно над най-свещения камък на кръга и заблещука като искрата в очната ябълка на Смърт. Беше мрачна и ужасна и Ринсуинд не можеше да не забележи — само мъничко по-голяма от снощи.
Вик на ужас се изтръгна от насъбраните жреци. Заобикалящата ги тълпа се притисна напред; ситуацията изглеждаше многообещаваща.
Ринсуинд усети как дръжката на нож се хлъзва в ръката му и джавкащия глас зад него каза:
— Правил ли ши нешо такова някогаш?
— Какво нещо?
— Втурваш ше в храма, убиваш жрешите, грабваш жлатото и шпашяваш момишето.
— Не, не с толкова много думи.
— Прави ше ето така.
На два инча от лявото ухо на Ринсуинд някакъв глас нададе вик като песоглавец с крак, приклещен в ечащ каньон и малка, но жилава фигурка се втурна покрай него. На светлината на факлите видя, че е много стар човек, от типа „кожа и кости“, които обикновено се определят като „пъргав“, със съвсем плешива глава, брада почти до коленете и чифт крака като кибритени клечки, върху които разширени вени бяха начертали уличен план на някакъв доста голям град. Въпреки снега, той носеше само покрит с капси кожен комбинезон и ботуши, които с лекота биха могли да приютят още един чифт крака.
Двамата най-близо стоящи до него друиди си размениха погледи и вдигнаха сърповете си. Последва кратка какафония и те се свлякоха свити на кълбо от болка, издавайки хъркащи звуци.
В последвалата суматоха Ринсуинд се промъкна боязливо към олтарния храм, като държеше ножа си внимателно, така че да не предизвиква нежелани коментари. Всъщност никой не му обръщаше много внимание; друидите, които не бяха избягали от кръга, най-вече по-младите и по-мускулестите се бяха събрали около стареца, за да обсъдят въпроса за светотатството, що се отнася до каменните кръгове, но съдейки по кискането и шума от счупени хрущяли, той печелеше дебата.
