Двуцветко наблюдаваше битката с интерес. Ринсуинд го сграбчи за рамото.
— Да вървим — каза.
— Не трябва ли да помогнем?
— Сигурен съм, че само ще пречим — забързано каза Ринсуинд. — Знаеш какво е да ти се мотаят в краката, когато си зает.
— Трябва да спасим поне младата дама — твърдо рече Двуцветко.
— Добре, но побързай!
Двуцветко взе ножа и се спусна към олтарния камък. След няколко несръчни удара успя да разсече въжетата, с които беше вързано момичето, то се изправи да седне и избухна в сълзи.
— Всичко е наред… — започна Двуцветко.
— Не е, по дяволите — озъби се и го изгледа кръвнишки със зачервените си очи. — Защо хората винаги всичко развалят? — Издуха носа си възмутено с крайчеца на робата си.
Двуцветко погледна смутено към Ринсуинд.
— Ъ-ъ, Вие май не разбирате добре — рече. — Искам да кажа, ние току-що Ви спасихме от абсолютно сигурна смърт.
— Не е лесно по тези места — каза тя. — Искам да кажа, не е лесно да запазиш… — почервеня и нещастно заусуква крайчеца на робата си. — Искам да кажа, да останеш… да не си позволиш да бъдеш… да не загубиш квалификацията си.
— Квалификациите си? — недоумяваше Двуцветко, печелейки купата „Ринсуинд“ за най-бавно загряващия човек в цялата мултивселена. Момичето присви очи.
— Можех сега да съм там горе с Богинята на Луната и да пия медовина от сребърна купа — каза заядливо. — Осем години стоене в къщи в събота вечер отидоха на вятъра!
Тя погледна Ринсуинд и се намръщи. В следващия миг той усети нещо. Може би едва чути стъпки зад гърба си, може би — движение, отразено в очите й — но той се наведе.
Нещо изсвистя във въздуха, където само преди секунди бе вратът му и отскочи от плешивото теме на Двуцветко. Ринсуинд се изви и видя архидруида да приготвя сърпа си за следващия удар и в отсъствието на друга надежда да го избегне, отчаяно ритна с крак. Улучи друида право в капачката на коляното. Човекът изпищя и изпусна оръжието си, в този момент се чу слабичък и зловещ тъп звук и той залитна напред. Зад него малкото човече с дългата брада издърпа меча си от тялото, избърса го в шепа сняг и каза:
— Шъшипа ме това лумбаго. Можете да ношите шъкровището.
— Съкровище? — безсилно запита Ринсуинд.
— Всички ония тежки огърлиши и туй онуй. Всишки жлатни яки. Тъпкани ша ш такива. Такива ша ши те божите служители — каза важно човечето. — Вше това — огърлиши, огърлиши, огърлиши. Коя е тажи, момишето де.
— Не ни оставя да я спасим — оплака се Ринсуинд.
Момичето предизвикателно изгледа стареца през размазания си грим.
— По дяволите — рече и с едно движение я вдигна, залитна малко, изпищя от артритна болка и се повали.
След малко каза, както си беше в легнало положение:
— Не штой така, кушко глупава, ами ми помогни да штана.
За огромна почуда на Ринсуинд и почти сигурно и на нея самата, тя му помогна.
Междувременно Ринсуинд се опитваше да свести Двуцветко. На темето му имаше ожулено, което не изглеждаше много дълбоко, но дребният човечец беше в безсъзнание и върху лицето му се беше запечатала слаба разтревожена усмивка. Дишането му беше повърхностно и странно.
Освен това му се струваше лек. Не просто с тегло под нормата, а безтегловен. Със същия успех, магьосникът би могъл да държи сянка.
