си нещо съвсем ново и страховито: млад човек, който прави кариера.
Все пак никой не знаеше с пълна сигурност каква е истинската възраст на Траймън, но рядката му коса бе все още черна, а восъчният вид на кожата му би могъл да бъде взет, при лошо осветление, за свежия цвят на младостта.
Шестимата оцелели лидери на Осемте Ордена седяха около дългата, лъскава нова маса в стаята, която преди това беше кабинет на Галдър Уедъруакс и всеки се питаше какво точно у Траймън ги кара да искат да го ритнат.
Не беше това, че е амбициозен и жесток. Жестоките хора са глупави; всички те знаеха и как да пречупват амбициите на другите. Човек не оставаше маг на Осмо Ниво дълго време, ако не беше изкусен в нещо като психическо джудо.
Не беше това, че е кръвожаден, властолюбив, или пък особено зъл. Тези неща не са непременно недостатъци за един магьосник. Магьосниците общо взето не бяха по-зли от, да речем, комитета на средностатистическия Ротари Клуб, и всеки от тях се бе издигнал до позиция на превъзходство в избраното поприще не толкова чрез уменията си по магия, колкото поради това, че никога не бе пропускал да се възползува от слабостите на опонентите си.
Не беше и това, че е особено мъдър. Всеки магьосник смяташе себе си за сравнително страхотен в това отношение — беше си характерна черта на професията.
Не беше даже и това, че има обаяние. Всички те знаеха какво е обаяние, а у Траймън обаянието беше колкото у паче яйце.
В това именно беше цялата работа…
Той не беше нито добър, нито зъл, нито жесток или пък краен в някое отношение, освен в едно. В това, че бе издигнал сивотата до висотата на изящно изкуство и притежаваше ум, студен, безмилостен и логичен, като склоновете на Ада.
И още по-странно беше, че всички тези магьосници, които в процеса на работата си бяха срещнали безброй същества — пръскащи огън, с крила на прилеп, с нокти на тигър — в уединението на магическата октограма, никога преди не бяха изпитвали толкова неприятно чувство, каквото изпитаха когато с десетминутно закъснение, Траймън влезе в стаята.
— Извинете ме за закъснението, господа — изгъгна той, потривайки делово ръце, — много неща за вършене, много неща за организиране. Вярвам, знаете как е.
Магьосниците се спогледаха косо, докато Траймън сядаше начело на масата и дейно прелистваше някакви книжа.
— Какво стана с креслото на стария Галдър, това с лъвските облегалки за ръцете и пилешките крака? — попита Джиглад Уърт.
Беше изчезнало заедно с повечето друга позната мебел. На нейно място имаше няколко ниски кожени стола, които изглеждаха невероятно удобни преди да си седял на тях повече от пет минути.
— Креслото ли? А, наредих да го изгорят — рече Траймън без да вдига поглед.
— Да го изгорят? Но то беше безценен магически предмет на изкуството, истински…
— Боя се, че бе просто една вехтория — рече Траймън, удостоявайки го с бегла усмивка. — Сигурен съм, че истинските магьосници не се нуждаят от такива неща, сега, ако ми позволите да привлека вниманието Ви към днешната работа…
— Каква е тази хартишка? — попита Джиглад Уърт от Конски Капаци, като размаха документа, оставен пред него, при това го размаха с повече апломб, тъй като неговото кресло в собствената му претрупана и удобна кула беше дори по-пищно от несъществуващото вече кресло на Галдър.
— Това е програма, Джиглад — търпеливо обясни Траймън.
— И за какво служи програмата?
— Това е списък с нещата, които трябва да обсъдим. Много е просто, съжалявам ако смятате, че…
— Преди никога не ни е трябвало такова нещо!
— Мисля, че може би ви е трябвало, но просто не сте го имали — каза Траймън с глас, в който звучеше разсъдливост.
Уърт се поколеба.
— Е, добре де — каза мрачно, като се огледа около масата за подкрепа, — ама какво е това тук, където
