друг континент.
— Е, добре — каза Ринсуинд. — Хайде, ела.
Багажът изправи крачета и го последва по пътеката. Незнайно защо Ринсуинд беше очаквал, че градината на скалата ще е пълна с мъртви цветя, но тя всъщност бе добре гледана и очевидно бе засадена от човек с усет към цветовете, при неизменното условие цветовете да са тъмнопурпурно, черно като нощ и бяло като саван. Огромни лилии парфюмираха въздуха. По средата на прясно окосена тревна площ имаше слънчев часовник без показалец.
Следван от Багажа, Ринсуинд се промъкна по пътечка с настилка от мраморни късчета, която го заведе към гърба на къщата и бутна една врата. Четири коня го погледнаха над торбите си със зоб. Бяха топли и живи, едни от най-добре гледаните животни, които Ринсуинд някога бе виждал. Един голям бял кон беше в самостоятелно отделение, над вратата на което висеше сребърно-черна юзда. Другите три бяха завързани пред купа сено на отсрещната стена, сякаш току-що бяха докарали посетители. Те изгледаха Ринсуинд с вяло животинско любопитство.
Багажът се блъсна в глезена му. Той се врътна и просъска:
— Я не се блъскай!
Багажът отстъпи заднишком. Изглеждаше засрамен.
Ринсуинд отиде на пръсти до далечната врата и предпазливо я открехна. Водеше към коридор, покрит с каменни плочи, който от своя страна преминаваше в широк вестибюл. Запромъква се напред с гръб, плътно прилепен до едната стена. Зад него Багажът се вдигна на пръсти и припряно заситни подире му.
Самият вестибюл…
Е, не това, че беше значително по-голям, отколкото цялата къща изглеждаше отвън, безпокоеше Ринсуинд — както вървяха нещата тия дни би се изсмял, ако някой му кажеше, че не може да събере един литър в половинлитрова бутилка. Не го безпокоеше толкова и декорът, който беше издържан в Раниокриптен стил и солидно застъпваше черните драперии.
Тревожеше го часовникът. Беше голям и заемаше пространството между две вити дървени стълбища, покрити с дърворезба на неща, които нормалните хора виждат само след много тежко съдебно заседание за нещо незаконно.
Имаше много дълго махало и то се люлееше с бавно тиктакане, което го накара да скръцне със зъби, тъй като бе от типа умишлени, вбесяващи тиктакания, които не оставят абсолютно никакво съмнение, че всяко тик, и всяко так отработва по още една секунда от живота ти. Беше от ония звуци, които недвусмислено внушаваха, че някъде, в някакъв хипотетичен пясъчен часовник, още няколко песъчинки са изчезнали изпод краката ти.
Няма нужда да казваме, че тежестта на махалото бе с ръб на остър като бръснач нож. Нещо го потупа по кръста. Обърна се гневно.
— Виж какво, куфарни сине, казах ти…
Не беше Багажът. Беше млада жена — среброкоса, среброока и доста изненадана.
— О — каза Ринсуинд. — Ъ-ъ… Здравейте?
— Жив ли сте? — попита тя. Гласът й бе от онези, които напомнят за плажни чадъри, лосиони против изгаряне и дълги хладни питиета.
— Ами, надявам се — отвърна Ринсуинд, като се чудеше дали жлезите му си прекарват добре, където и да са. — Понякога не съм толкова сигурен. Кое е това място?
— Къщата на Смърт — каза тя.
— Аха — промълви. Прокара език по изсъхналите си устни. — Е, приятно ми беше да се запознаем, мисля, че трябва вече да си тръгвам…
Тя плесна с ръце:
— О, не трябва да си отивате — каза. — Тук не идват често живи хора. Умрелите тук са скучни, не мислите ли?
— Ъ-ъ-ъ, да — ревностно се съгласи Ринсуинд, като не сваляше очи от вратата. — Не може много да се говори с тях, предполагам.
— Все същото: „Когато бях жив…“ и „По мое време наистина знаехме как да дишаме…“ — каза тя, като положи малка бяла длан върху ръката му и се усмихна. — Освен това са толкова консервативни в навиците си. Никакво удоволствие. Толкова официални.
