— Вкочанени? — предположи Ринсуинд.
Тя го тласкаше към сводест портал.
— Абсолютно. Как се казваш? Аз съм Изабел.
— Ъ-ъ-ъ, Ринсуинд. Извинете, но ако това е наистина къщата на Смърт, Вие какво правите тук? Не ми изглеждате умряла.
— О, аз живея тук. — Тя го погледна настойчиво. — Я чакай, ти да не си дошъл да спасяваш изгубената си любов, а? Това винаги ядосва татко, казва ми, добре, че никога не спя, защото щеше да ме държи буден това туп-туп — тупуркането на млади герои, които слизат тук, за да отведат обратно глупавите си момичета, вика.
— И това става често, така ли? — малодушно запита Ринсуинд, докато вървяха по надвисналия с черни драперии коридор.
— Непрекъснато. Мисля, че е много романтично. Само че като си тръгваш, много е важно да не поглеждаш назад.
— Защо?
Тя вдигна рамене:
— Не знам. Може би гледката не е така хубава. Ти всъщност герой ли си?
— А, не. По принцип не. Изобщо не съм. Даже и по-малко от това, фактически. Дойдох просто да потърся един мой приятел — рече нещастно. — Случайно да сте го виждали? Малко дебело човече, носи очила, странно облечен.
Докато казваше това съзнаваше, че може би е пропуснал нещо жизненоважно. 3атвори очи и се помъчи да си спомни последните няколко минути от разговора. Разкритието го блъсна като чувал с пясък.
— Татко?
Тя скромно сведе очи.
— Всъщност съм осиновена — каза. — Намерил ме е, когато съм била малко момиченце, така казва. Доста тъжна история. — Лицето й грейна. — Ела да се запознаеш с него — приятелите му са на гости тази вечер, сигурна съм, че ще му е интересно да те види. Той няма много светски контакти. Аз също — добави.
— Извинете — каза Ринсуинд, — правилно съм разбрал, нали? Говорим за Смърт, нали така. Висок, слаб, празни очни ябълки, отръки му иде да върти косата?
Тя въздъхна:
— Да, боя се, че видът му е против него.
Макар да беше вярно, че както вече посочихме, Ринсуинд трябваше на магията, колкото велосипед на бръмбар, въпреки това, той си запазваше привилегията на практикуващите това изкуство, а именно, че в момента на смъртта му самият Смърт ще трябва да се яви да го вземе (вместо да прехвърли работата на по-маловажно антропоморфично въплъщение, както обикновено става). Главно поради своята некадърност Ринсуинд настоятелно бе пропускал да умре в точно определеното време, а ако има нещо, което Смърт не обича, то това е липсата на акуратност.
— Виж какво, сигурно приятелят ми е мръднал нанякъде — каза, — винаги така прави, това е трагедията на живота му, радвам се, че се запознахме, трябва да тръгвам…
Но тя вече бе спряла пред висока врата, тапицирана с пурпурно кадифе. Отвътре се чуваха гласове — свръхестествени гласове, гласове които обикновената типография ще остане напълно неспособна да предаде, докато някой не измисли линотиперна машина с ехо-рефлектор, а може би и шрифт, приличен на нещо казано от гол охлюв. Ето какво казваха гласовете:
— БИХТЕ ЛИ ОБЯСНИЛИ ТОВА ОЩЕ ВЕДНЪЖ?
— Ами, ако отговорите с какво да е друго, а не с коз, Юг ще може да вкара двата си коза и ще загуби само една Костенурка, един Слон и една Голяма Мистерия, тогава…
— Това е Двуцветко! — просъска Ринсуинд. — Бих познал този глас навсякъде.
— ЕДИН МОМЕНТ — ЧУМАТА ЛИ Е ЮГ?
— О, хайде, Мортус. Той обясни това. Ами ако Гладът беше вирнал — как беше — вирнал в коз? — беше
