— Хиляди дяволи — каза. — Къде сме?
— Няма значение — отвърна Двуцветко. — Първо часовника, струва ми се.
Демонът присви очи.
— Лоша светлина — процеди. — Три проклети години при бленда 8, ако питаш мене.
Затръшна вратата. Секунда по-късно се чу слабия стържещ звук на тътрения към статива му стол.
Ринсуинд проскърца със зъби.
— Няма нужда да правиш снимки. Достатъчно е да го запомниш — изкрещя.
— Не е същото — спокойно продума Двуцветко.
— По-хубаво е! По-реалистично!
— Не е точно така. След години, като си седя край огъня…
— Вечно ще си седиш край огъня, ако не се измъкнем от тук!
— О, надявам се, че не си тръгвате.
И двамата се извърнаха. Изабел стоеше в сводестия портал и едва забележимо се усмихваше. В едната си ръка държеше коса, коса, чието острие бе с пословична острота. Ринсуинд се опита да не гледа надолу към синята си жизнена нишка; девойка, която държи коса, не би трябвало да се усмихва така неприятно, всезнаещо и леко налудничаво.
— Татко изглежда е малко зает в момента, но съм сигурна, че не би и помислил да ви остави да си идете ей така — добави. — Освен това няма да има с кого да си приказвам.
— Коя е тази? — попита Двуцветко.
— Нещо като постоянно живуща тук — смотолеви Ринсуинд. — Нещо като момиче — добави.
Той сграбчи Двуцветко за рамото и се опита да се измъкне незабележимо през вратата към тъмната студена градина. Не успя, главно понеже Двуцветко не беше от ония, които си падат по нюанси на израза и някак си никога не допускаше, че нещо лошо може да се отнася до него.
— Без съмнение, очарован съм — започна той. — Хубаво жилище имате. Интересен бароков ефект с тези кости и черепи.
Изабел се усмихна. Ринсуинд помисли: „Ако Смърт някога реши да й предаде семейния бизнес, тя ще е по- добра от него — съвсем е смахната“.
— Да, но ние трябва да вървим — каза Ринсуинд.
— Хайде, хайде, не искам и да чувам за това рече тя. — Трябва да останете и да ни разкажете за себе си. Има много време, а тук е толкова скучно.
Тя се стрелна встрани и замахна с косата към лъскавите нишки. Сечивото изписка във въздуха като кастриран котарак — и рязко спря.
Чу се скърцане на дърво. Багажът бе захапал острието с капака си.
Двуцветко удивено погледна Ринсуинд.
С голямо внимание и известна доза удовлетворение, магьосникът умело му заби един в брадичката. Човечето залитна назад, Ринсуинд го хвана, хвърли го на рамо и побягна.
В огряната от звездите градина го зашибаха клонки, малки космати и вероятно ужасни създанийца бягаха изпод краката му, а той отчаяно се бъхтеше, воден от тънката жизнена нишка, блеснала тайнствено по замръзналата трева.
От сградата зад него се разнесе тънък писък на разочарование и ярост. Той отскочи от едно дърво и продължи да бърза. Някъде тук имаше пътека, спомни си той. Но в този лабиринт от сребърна светлина и сенки, обагрен сега в червено, тъй като ужасната нова звезда натрапваше присъствието си даже и в подземния свят, нищо не изглеждаше как то трябва. Във всеки случай, жизнената нишка като че ли водеше в съвсем погрешна посока.
Чу зад себе си шум от стъпки. Задиша тежко от зор — това като да бе Багажът, а точно сега Ринсуинд не
