— За червената звезда.
— Така. Много е важно ти да…
— Ало, ало, има ли някой там вънка?
Беше слабичък скърцащ гласец и идеше от снимачната кутия, която все още висеше на безчувствения врат на Двуцветко.
Демонът от кутията отвори капандурата си и замижа към Ринсуинд.
— Къде сме, шефе? — попита.
~ Не съм сигурен.
— Още ли сме в пъклото?
— Може би.
— Е, да се надяваме, че ще отидем някъде, където няма да ни трябва много черно, щото се свърши. — Капандурата се затвори с трясък.
Ринсуинд за миг си представи как Двуцветко раздава снимките си с коментари от рода на: „Това съм аз, измъчван от милиони демони“ и „Това съм аз с онази странна двойка, с която се запознахме по мразовитите склонове на Подземния свят“. Ринсуинд не знаеше със сигурност какво става с човека, след като наистина умре, достоверните източници по въпроса бяха малко неясни; мургав моряк от Къмрибните земи беше заявил, че е убеден, че ще отиде в рай, където ще има шербет и хурии. Ринсуинд не знаеше какво точно е хурия, но след известно размишление дойде до заключението, че е малка захарна торбичка за смучене на шербета. Както и да е, от шербета кихаше.
— Сега след като престанаха да ни прекъсват — твърдо рече сух глас, — може би ще можем да продължим. Изключително важно е да не позволиш на магьосниците да вземат от теб магията. Ужасни неща ще се случат, ако всичките осем магии се кажат преждевременно.
— Искам само да бъда оставен на мира — каза Ринсуинд.
— Добре, много добре. Знаехме, че можем да ти се доверим още откакто за първи път отвори Октаво.
Ринсуинд се поколеба.
— Я чакайте малко — рече. — Вие искате да тичам насам-натам и да не позволявам на магьосниците да съберат всички магии заедно?
— Точно така.
— Затова ли една от вас влезе в главата ми?
— Затова.
— А известно ли ви е, че напълно съсипахте живота ми? — разгорещи се Ринсуинд. — Можех действително да стана добър магьосник, ако не бяхте решили да ме използвате за нещо като вървяща магическа книга. Не си спомням никакви други магии, страхуват се да стоят в една глава с вас!
— Съжаляваме.
— Просто искам да си ида у дома! Искам да се върна там, където… — очите на Ринсуинд се навлажниха, — там, където под нозете ти има калдъръм и бирата не е чак толкова лоша, и можеш да си купиш доста добро парче пържена риба за вечеря, може би с две големи зелени краставички, и даже баница със змиорка и порция миди, и винаги има наблизо топла конюшня за преспиване, и сутрин си все на същото място като предишната нощ и всичко си е на мястото, а не като след буря. Искам да кажа, не ме е толкова яд на магьосничеството, може и да не съм замесен от тесто за магьосници, нали така, просто искам да си отида у дома…
— Но ти трябва… — започна една от магиите. Беше късно. Носталгията, този малък ластик в подсъзнанието, който може да навие змиорка и да я запрати на три хиляди мили през непознати морета, или да накара един милион леминги радостно да се втурнат към родината на дедите си, която, поради едва забележимо отклонение в движението на континентите вече не е там — носталгията се надигна в него като изгълтана късно вечер манджа, потече по тънката нишка, свързваща измъчената му душа към тялото, вкопчи се там и задърпа… Магиите останаха сами в тяхната Октаво. Сами, във всеки случай, ако не се брои Багажа. Погледнаха го, не с очи, а със съзнание, старо като самия свят на Диска.
— Я се разкарай и ти — казаха му.
