— …страшно.
Ринсуинд съзнаваше, че този, който говори е самият той, позна се по гласа. За миг погледна през очите си не както се гледа нормално, а тъй както шпионин би надникнал през изрязаните очи на картина. В следващия момент се върна.
— Добре ли ши Риншуикд? — попита Коен. — Ижглеждаше като да те няма.
— Наистина беше малко бледен — съгласи се Бетан. — Сякаш някой ти се разхождаше върху гроба.
— Ъ, ъ, да, сигурно съм бил аз — каза. Вдигна пръсти и ги преброи. Като че ли бройката излизаше.
— Хъм, изобщо ли не съм мърдал оттук? — попита.
— Само се беше загледал в огъня, сякаш си видял призрак — отвърна Бетан.
Зад тях някой изпъшка. Двуцветко се надигаше, хванал с две ръце главата си.
Очите му се фокусираха върху тях. Устните му беззвучно замърдаха.
— Това наистина беше един много странен… сън — рече. — Къде съм? Защо съм тук?
— Ами — започна Коен, — някои кажват, ше Шъждателят на Вшелената вжел шепа глина и…
— Не, имам предвид тук — поясни Двуцветко, — ти ли си това, Ринсуинд?
— Да — призна най-после Ринсуинд по липса на доказателства за противното.
— Имаше някакъв там… часовник, който… и тези хора, които… — занарежда Двуцветко. Разтърси глава. — Защо всичко тук мирише на коне?
— Ти беше болен — каза Ринсуинд. — имаше халюцинации.
— Да, предполагам, че това е било — Двуцветко погледна надолу към гърдите си, — защо имам…
Ринсуинд скочи.
— Извинете, много е задушно тук вътре, трябва да изляза малко на въздух — избърбори. Грабна снимачната кутия от врата на Двуцветко и се втурна към изхода на шатрата.
— Не забелязах това на врата му, когато дойдохме — каза Бетан.
Коен сви рамене.
Ринсуинд успя да измине няколко ярда от юртата, преди да защрака механизмът на снимачната кутия. Бавно, бавно, кутията избута и последната снимка, направена от демона.
Ринсуинд я сграбчи.
Това, което тя изобразяваше, би било доста ужасно дори посред бял ден. На мразовитата звездна светлина, обагрена в червено от сиянието на зловещата нова звезда, беше много по-лошо.
— Не — промълви Ринсуинд. — Не беше такова, имаше къща и онова момиче, и…
— Виждаш каквото виждаш, а аз рисувам, каквото виждам — каза демонът през капандурата си. — Онова, което виждам е действително. Така съм възпитан. Виждам само онова, което съществува в действителност.
Нещо тъмно се приближи към Ринсуинд, скриптейки по снежната кора. Беше Багажът. Ринсуинд, който обикновено го мразеше и не му се доверяваше, внезапно почувствува, че това е най освежително нормалното нещо, което някога е виждал.
— Виждам, че си успял, а? — каза Ринсуинд. — Погледна ли назад?
Багажът не продумваше. За момент останаха мълчаливи, като двама воини, току-що избягали от кървава битка и поспрели да си възвърнат дъха и разсъдъка.
После Ринсуинд рече:
— Ела, вътре има огън — пресегна се да потупа Багажа по капака. Той раздразнено щракна срещу му, като
