— Да не би да няма оши тоя?
— Има, но не виждат като тия на другите хора. Можеш да ми вярваш. Имам предвид — е, нали си спомняш юртата на Конските хора, дето бяхме снощи?
— Да.
— Не би ли казал, че е малко тъмна, омазнена и мирише на много болен кон?
— Много тошно опишание, бих кажал.
— Той не би се съгласил. Би казал, че е великолепна варварска шатра, окичена с кожи на големи зверове, убити от косооките воини от ръба на цивилизацията и мирише на редки неизвестни смоли, плячкосани от керваните, прекосяващи безбродните… е, и така нататък. Не се шегувам — добави.
— Луд ли е?
— Нещо подобно. Но луд с много пари.
— А, тогава не може да е луд. Пожнавам тожи швят — ако шовек има много пари, той е прошто екшентрик.
Коен отново се извърна на седлото. Двуцветко разказваше на Бетан как Коен сам самичък победил змиите-воини на господаря на вещиците Сбе линде и откраднал свещения диамант от гигантската статуя на Офлър, Бога на Крокодилите.
Сред бръчките на лицето на Коен се изписа една особена усмивка.
— Бих могъл да му кажа да млъкне, ако искаш — предложи Ринсуинд.
— Ще млъкне ли?
— Не, не вярвам.
— Нека ши бърбори. — Ръката му попипна дръжката на меча, гладко излъскана от ръкохватката на десетилетията.
— Както и да е, харесват ми очите му — каза. Виждат петдесет години назад.
На сто ярда зад тях, подскачайки доста тромаво по мекия сняг, идеше Багажът. Никой никога не вземаше мнението му за нищо.
До вечерта бяха стигнали края на високите равнини и навлязоха в мрачни борови гори, където снежната буря бе поръсила съвсем малко скрежец. Наоколо им се издигаха огромни напукани скали, а долините бяха толкова тесни и дълбоки, че дните продължаваха само около двадесет минути. Див, ветровит край, където човек би могъл да очаква, че ще срещне…
— Троли — каза Коен, душейки въздуха. Ринсуинд се огледа в червената вечерна светлина наоколо. Скали, които преди бяха изглеждали съвсем нормални, внезапно му се сториха подозрително живи. Сенки, които не би погледнал повторно, сега започнаха да изглеждат ужасяващо плътни.
— Обичам тролите — рече Двуцветко.
— Не, не ги обичаш — твърдо заяви Ринсуинд. — Не можеш да ги обичаш. Те са големи, буцести и ядат хора.
— Не е вярно — намеси се Коен, който тъкмо се свличаше тромаво от коня и си масажираше коляното. — Широко разпроштранена жаблуда, нищо повеше. Тролите никога не ша ижяли никого.
— Така ли?
— Да, винаги ишплюват паршетата. Не ушпяват да шмелят хората, нали ражбираш? Шредноштатишеският трол не ще нищо повеше от живота от една хубава буца гранит, да решем, а може би блокше варовик жа дешерт. Шувал шъм да кажват, ше това е защото ша шиликон… шиликожи… — Коен спря и избърса брадата си, — защото ша направени от камън.
Ринсуинд кимна. Тролите бяха добре познати в Анкх Морпорк разбира се, където често ги наемаха за бодигардове. Обикновено издръжката им струваше малко скъпичко, докато се научеха, че има врати и престанеха да излизат от къщи, крачейки напосоки през най-близката стена.
Докато събираха дърва, Коен продължи:
— Тролшки жъби, ето това е нещо.
