искаше да се среща с Багажа, тъй като той може да е разбрал погрешно мотивите му когато удари господаря му, а по принцип Багажът захапваше хората, които не харесваше. Ринсуинд никога не бе имал куража да попита къде точно отиваха хората, когато тежкият капак се захлопнеше подире им, но те със сигурност не бяха там, когато той отново се отвореше.
Оказа се, че нямало защо да се безпокои. Багажът го задмина лесно; поради скоростта, с която се движеха, малките му крачета се сливаха в едно. На Ринсуинд му се стори, че Багажът много стабилно се е съсредоточил в бягането, сякаш усеща какво му се пише и идеята никак не му се нрави.
Не поглеждай назад, спомни си той. Гледката сигурно не е много хубава.
Багажът с трясък премина през един храст и изчезна.
В следващия момент Ринсуинд разбра защо. Беше се килнал от ръба на скалата и падаше към огромната пропаст под нея, дъното на която, вече се виждаше, беше осветена в червено. Две бляскави сини нишки се простираха от Ринсуинд към ръба на скалата и се спускаха надолу в пропастта. Той спря несигурно, макар това да не е точно казано, тъй като бе напълно сигурен за няколко неща, например, че не иска да скочи и че в никакъв случай не иска да се изправи с лице срещу нещото, каквото и да бе то, което идеше подире му, че в света на сенките Двуцветко е доста тежък, а също, че има и по-лоши неща от това да си умрял.
— Назови две — изломоти и скочи.
Няколко секунди по-късно пристигнаха конниците и не спряха като стигнаха края на скалата, а просто продължиха да яздят във въздуха и спряха конете над нищото.
Смърт погледна надолу.
— ТОВА ВИНАГИ МЕ ЯДОСВА — каза. — СЪС СЪЩИЯ УСПЕХ МОГА ДА ИНСТАЛИРАМ ВЪРТЯЩА СЕ ВРАТА.
— Интересно какво искаха — полюбопитства Чумата.
— А де — отвърна Войната. — Ама хубава игра, а?
— Така е — съгласи се Глад. — Неустоима, бих казал.
— ИМАМЕ ВРЕМЕ ЗА ОЩЕ ЕДНО ЦОКАНЕ — каза Смърт.
— Цакане — поправи го Война.
— ЧАКАНЕ за какво?
— Казва се цакане — каза Война.
— ДОБРЕ, ЧАКАНЕ — каза Смърт. Погледна нагоре към новата звезда, недоумяващ какво ли би могла да значи.
— МИСЛЯ, ЧЕ ИМАМЕ ВРЕМЕ — повтори не толкова убедено.
Вече споменахме за опита да се инжектира малко честност в репортажите върху Диска и за това как на поетите и бардовете им е забранено под страх от — е, страх — да приказват за бъбриви поточета и розовопръстата зора, и как биха могли да кажат, да речем, че едно лице е извело на вода хиляда кораба, само ако са в състояние да покажат удостоверение за това от пристанищните власти.
И следователно, от мимолетно уважение към тази традиция, няма да кажем за Ринсуинд с Двуцветко, че се превърнаха в синусоида, виеща се през тъмните измерения, или пък че се чу звук, като от трептенето на чудовищен бивник, или че животът им мина пред очите им като на филмова лента (Ринсуинд във всеки случай беше виждал изминалия си живот като на филмова лента толкова много пъти, че можеше да спи по време на скучните епизоди), или че вселената се стовари върху им, като огромно желе.
Ще кажем, потвърдено от експеримента, че звукът бе като този на дървена линийка, ударена силно с камертон в до диез, или може би в си бемол, а внезапното усещане бе на абсолютен покой.
Така беше, понеже бяха абсолютно неподвижни и беше абсолютно тъмно.
Но Ринсуинд си помисли, че нещо се е объркало.
После видя бледите сини драскулки пред себе си. Отново беше попаднал в Октаво. Помисли си какво ли би станало, ако някой отвори книгата дали той и Двуцветко ще се появят като илюстрация?
Вероятно не, реши той. Книгата, в която се намираха, бе нещо по-различно от самата Октаво, прикована към своя аналой дълбоко в дебрите на Невидимия Университет, която бе просто триизмерно изображение на една многоизмерна реалност и…
