Ринсуинд си спомни, че беше чувал друидите да използуват странни и ужасни отрови. Разбира се, често бе чувал, обикновено от същите хора, че мошениците имат близко поставени очи, гръм никога не удря два пъти на едно и също място и че ако боговете бяха искали човека да лети, щяха да му дадат самолетен билет. Но нещо в лекотата на Двуцветко уплаши Ринсуинд. Ужасно го уплаши.
Той погледна към момичето. Тя беше преметнала през рамо стареца и отправи към Ринсуинд извинителна полуусмивка. Някъде от нивото на кръста й един глас каза:
— Всишко ли вже? Да ше махаме оттук преди да ша ше върнали.
Ринсуинд прибра Двуцветко под мишница и забърза след тях. Изглежда нямаше какво друго да се направи.
Старецът беше привързал големия си бял кон за едно изсъхнало дърво в снежна долчинка на известно разстояние от кръговете. Конят беше добре гледан, с лъскав косъм и общото впечатление за ненадминат боен кон съвсем малко се разваляше от пръстена за хемороиди, прикачен към седлото.
— Добре, пушни ме на жемята. В шантата на шедлото има шише ш мехлемше, ако не въжражаваш…
Ринсуинд подпря Двуцветко на едно дърво колкото се може по-удобно и на лунна светлина а очевидно и на слабата червена светлина на зловещата нова звезда — за първи път можа хубав да огледа спасителя си.
Човекът имаше само едно око; другото бе покрито с черно парче плат. Слабото му тяло бе изпъстрено с белези и, в момента трепереше сграбчено от силен пристъп на тендовагинит. Зъбите му явно бяха решили да го напуснат много отдавна.
— Как се казваш? — попита.
— Бетан — отвърна момичето, като втриваше шепа зловонен зелен мехлем в гърба на стареца.
Тя имаше вид на девица, която, ако я помолят да изреди събитията, най-вероятно да възникнат, след като герой на бял кон я спаси от девственическа жертвена церемония, сигурно не би споменала масажиране, но която, след като очевидно тъкмо масажирането се оказа в края на краищата сполетялата я съдба, беше твърдо решена да се представи добре.
— Имах предвид него — обясни Ринсуинд. Погледна го. Едно пълно със звезден блясък око.
— Кажвам ше Коен, момшето ми.
Ръцете на Бетан престанаха да се движат.
— Коен? — възкликна. — Коен Варварина?
— Шъвшем шъщия.
— Я чакай, чакай — намеси се Ринсуинд. — Коен е мъж канара с врат като на бик, мускулите на гърдите му са колкото футболни топки. Искам да кажа, той е най-великият воин върху Диска, жива легенда. Спомням си как дядо ми казваше… дядо ми… го видял… дядо ми казваше, че… дядо ми…
Той се запъна под погледа на впереното в него остро като свредел око.
— О, — каза. — О, разбира се. Извинете.
— Да — въздъхна Коен. — Тошно така, момшето ми. Аш шъм легендарно жив.
— Господи — каза Ринсуинд, — на колко години сте, по-точно?
— Ошемдешет и шедем.
— Но вие сте били най-великият. Още се пеят песни за Вас.
Коен вдигна рамене и извика от болка.
— Никога не шъм полушавал прошент от приходите — каза. Погледна унило снега. — Това е шегата на живота ми. Ошемдешет години в тоя бижнеш и каква ми е наградата? Болки в кръшта, хемороиди, лошо храносмилане и стотиши разлишни решепти за шупа. Шупа! Ненавиждам шупите!
Бетан сбърчи чело.
— Шупа?
— Супа — обясни Ринсуинд.
