Уиймз отстъпи назад и умолително погледна Двуцветко.
— Мисля, че няма да е зле да ни развържеш. — предложи Двуцветко. — Той е доста дружелюбен, след като веднъж те опознае…
Нервно ближейки устни, Уиймз извади ножа си. Багажът предупредително изскърца.
Той преряза въжетата им и бързо се дръпна назад.
— Благодарим — каза Двуцветко.
— Май пак ми ше е шхванал гърба — оплака се Коен, докато Бетан му помагаше да се изправи.
— Какво да го правим тоя? — попита Бетан.
— Да му вжемем ножа и да му кажем да ше рашкара — предложи Коен. — Така добре ли е?
— Да, сър! Благодаря, сър! — изломоти Уиймз и препусна към входа на пещерата. Силуета му се очерта на фона на сутрешната здрачевина за миг и после изчезна. Чу се едно далечно „а-а…“
Слънчевата светлина бушуваше безмълвно по земята като прилив. Тук-там, където магическото поле бе малко по-слабо, огнените езици на утрото изпреварваха деня и оставяха изолирани нощни островчета, които се свиваха и изчезваха при настъпването на блестящия океан.
Високите земи около Въртопните Равнини стърчаха пред напредващата приливна вълна като огромен сив кораб.
Възможно е да се наръга трол, но за да се усвои прийома се изисква практика, а пък никой не получава този шанс повече от веднъж. Хората на Херена видяха излизащите от тъмнината силуети на тролите, прилични на много солидни духове. Остриетата им се строшиха при удара с кремъчните кожи, чуха се един-два ниски писъка и после нищо повече, освен викове далеч навътре в гората, когато си плюха на петите, удължавайки максимално разстоянието между себе си и отмъщаващата си земя.
Ринсуинд се измъкна иззад едно дърво и се огледа. Беше сам, но храсталаците зад него шумоляха от труполенето на тролите, които преследваха бандата.
Погледна нагоре.
Високо над него две огромни кристалински очи се свиха в омраза към всичко меко и кашесто и, особено към всичко топло. Ринсуинд затрепери от страх, когато една голяма колкото къща ръка се вдигна, сви се в юмрук и се спусна към Него.
Денят дойде с беззвучна експлозия на светлина. За миг огромният ужасяващ корпус на Стария Дядо остана като тъмен вълнолом в заобикалящата го дневна светлина. Чу се кратък стържещ звук.
Настъпи тишина.
Изминаха няколко минути. Нищо не се случи.
Няколко птички запяха. Една земна пчела зажужа над огромния камък, който представляваше дядовия юмрук и кацна на туфичка мащерка, която бе поникнала изпод единия каменен нокът.
Отдолу се чу тътрене. Ринсуинд се изплъзна сковано от тесния процеп между юмрука и земята като змия, излизаща от дупката си.
Легна по гръб и се загледа в небето покрай замръзналата фигура на трола. Никак не беше се променила, с изключение на неподвижността си, но зрението вече започваше да му играе номера. Предишната нощ Ринсуинд бе наблюдавал как пукнатините в камъка се превръщат в устни и очи; сега гледаше как чертите на огромното каменно лице се превръщат, като от магия, в обикновени грапавини по скалата.
— Ау — извика той.
Това май не помогна. Стана, изтупа се и се огледа наоколо. Като не се брои земната пчела, беше съвсем сам.
Като се полута насам-натам, намери скала, която от някои ъгли приличаше на Берил.
Беше объркан и самотен и далеч от дома. Той…
Високо над него се чу стържещ звук и по земята се посипаха скални отломки. Високо горе в лицето на Стария Дядо се появи дупка; мерна се задната част на Багажа, който се мъчеше да си възвърне равновесието, и после от входа на пещерата се подаде главата на Двуцветко.
