— Онзи е изкрейзил.
— Онзи, за когото говориш, е Коен Варваринът! — искрено се шокира Двуцветко. — Той е най-великият войн, който…
— Бил е — прекъсна го нетърпеливо Ринсуинд. — Всичките тия победи над воини-свещеници и човекоядни зомбита са били преди години. Сега са му останали само спомените и толкова белези, че можеш да си играеш на кръстчета и нули върху му.
— Доста по-възрастен е, отколкото си го представях, да — призна Двуцветко. Наведе се да вдигне парче диамант.
— Затова трябва да ги оставим, да намерим конете и да се махаме — каза Ринсуинд.
— Това е малко мръсен номер, нали?
— Ще се оправят — енергично отсъди Ринсуинд. — Проблемът е, добре ли би се чувствал в компанията на човек, който напада Багажа с голи ръце?
— Това наистина е проблем — съгласи се Двуцветко.
— И без това сигурно без нас ще са по-добре.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно — каза Ринсуинд.
Намериха безцелно заплелите се из шубраците коне, закусиха с лошо изсушена конска пастърма и тръгнаха в посока, която Ринсуинд реши, че е вярната. След няколко минути Багажът се подаде от храстите и ги последва.
Слънцето се издигна по-високо в небето, но все още не успяваше да заличи светлината на звездата.
— За една нощ е пораснала — отбеляза Двуцветко. — Защо някой не направи нещо?
— Като например?
Двуцветко се замисли.
— Не може ли някой да каже на Великия АТуин да я заобиколи? — попита. — Някак да мине покрай нея?
— Неща от този род са пробвани вече — отвърна Ринсуинд. — Магьосници са се опитвали да се настроят на вълните на мозъка на Великия АТуин.
— И не успели, така ли?
— О, успели — каза Ринсуинд. — Само че… Само че се оказало, че има непредвидени рискове в това да се разчита на мозък, голям като тоя на Световната Костенурка — обясни той.
Магьосниците първо тренирали върху обикновени и гигантски морски костенурки, за да хванат цаката на начина на мислене на този вид животни, но макар да знаели, че мозъкът на Великия АТуин ще е голям, не били осъзнали, че ще е бавен.
— Група магьосници го разчитат на смени от тридесет години — каза Ринсуинд. — Единственото, което са открили е, че Великият АТуин очаква нещо с нетърпение и радост.
— Какво?
— Кой знае?
Известно време яздиха мълчаливо през насечена местност с огромни варовикови скали от двете страни на пътеката. Накрая Двуцветко каза:
— Виж какво, би трябвало да се върнем.
— Слушай, ще стигнем при река Смарл утре — заразубеждава го Ринсуинд. — Нищо лошо няма да им се случи тук, не виждам защо…
Говореше сам на себе си. Двуцветко бе обърнал коня си и се носеше обратно, демонстрирайки ездаческите умения на чувал с картофи.
