— Не се страхувам от нищо, разбра ли? Плюя на тия магьоснически алабаланици.
— Всички казват така, преди да са чули стъпките — рече Ринсуинд и замръзна. Острието на нож бодеше ребрата му.
През останалата част от деня нищо не се случи, но, за радост на Ринсуинд и за все по-голям ужас на Уиймз, Багажът се показа няколко пъти. Явяваше се ту кацнал ни в клин, ни в ръкав на някоя скала, ту полускрит и обрасъл с мъх в някой ров.
Късно след обяд се изкачиха на гребена на хълм, от който се виждаше просторната долина на горното течение на Смарл, най-дългата река върху Диска. Тук тя вече бе широка половин миля и пълна с тинята, която правеше долината по долното й течение най-плодородната земя на континента. Тук-там вълма ранна мъгла увенчаваха бреговете й.
— Шляп — каза Ринсуинд.
Усети как Уиймз подскочи на седлото.
— Ъ?
— Само си прочиствах гърлото — ухили се Ринсуинд.
Бе вложил много мисъл в това ухилване. Така се хилят хора, които се втренчват в лявото ти ухо и съобщават, че ги следят тайни агенти от съседната галактика. Не беше ухилване, което вдъхва доверие. Има и по-ужасни, но само от присмехулници на оранжеви и черни райета, с дълги опашки, които се мотаят и търсят жертви, на които да се ухилят зъбато.
— Махни я от лицето си — нареди Херена, като препусна край тях.
На края на пътеката, която водеше към брега на реката, имаше груб пристан и голям бронзов гонг.
— С него може да се повика обслужващия ферибота — рече Херена. — Ако пресечем тук, ще си спестим голям завой на реката. Може даже да стигнем до някой град тази вечер.
Уиймз изглеждаше разколебан. Слънцето едрееше и почервеняваше, а мъглите почваха да се сгъстяват.
— Или може би искате да пренощувате от тази страна на реката, а?
Уиймз вдигна чука и удари гонга толкова силно, че той се завъртя около куката си и падна.
Зачакаха мълчаливо. След малко се чу плясък и подрънкване на верига, която се подаде от водата и се опъна, придържана от желязната кука, забита в брега. Най-накрая от мъглата изплува мудният плосък силует на ферибота със закачулената фигура на фериботаджията, който въртеше огромно колело в центъра на платформата и така се придърпваше към брега.
Плоското дъно на ферибота застърга по дребните камъчета и закачулената фигура се облегна задъхана над колелото.
— Двама по двама — проломоти. — Това е всишко. Шамо по двама, ш коне.
Ринсуинд преглътна и се опита да не гледа Двуцветко. Човечето сигурно вече се хили и гримасничи като идиот. Рискува един кос поглед.
Двуцветко седеше с отворена уста.
— Ти не си предишният фериботаджия — каза Херена. — Минавала съм от тука, предишният беше едър човек, някак…
— Днеш му е пошивният ден.
— Аха, добре — колебливо рече тя, — в такъв случай… защо се смее този?
Раменете на Двуцветко се тресяха, лицето му беше почервеняло и изпод разтворените му устни излизаше сподавено пуфтене. Херена го изгледа кръвнишки, сетне впери тежък поглед във фериботаджията.
— Вие двамата — хванете го!
Последва бездействие. Сетне един от мъжете попита:
— Кого? Фериботаджията?
— Да!
