— Ако смяташ пълното разстройство на живота ми през последната година за задоволително, може да си прав. Престанал съм да броя случаите, когато без малко да ме убият…
— Двайсет и седем — съобщи Двуцветко.
— Какво?
— Двадесет и седем случая — услужливо повтори Двуцветко. — Преброих ги. Но на теб никога не ти се е случвало.
— Какво? Да ги броя ли? — попита Ринсуинд, който започваше да изпитва познатото чувство, че този разговор се е повтарял до втръсване.
— Не. Да те убият. Това не ти ли се струва малко подозрително?
— Никога не съм имал нещо против това, ако съм те разбрал правилно — каза Ринсуинд.
Заби гневен поглед в краката си. Разбира се, Двуцветко имаше право. Магията го пазеше, това бе очевидно. Без съмнение, ако скочеше от някоя скала, някой минаващ облак щеше да смекчи удара от падането му. Лошото на тази теория е, реши той, че тя е в сила само докато не вярва в нейната истинност. В момента, в който се сметне за неуязвим, ще умре. Така че, общо взето, най-добре изобщо да не мисли за всичко това.
Можеше да бъде сигурен само в едно — започваше да го боли глава. Надяваше се, че магията е някъде в областта на главоболието и действително страда.
Когато ги извеждаха от падината, сложиха Ринсуинд и Двуцветко да яздят на един кон с по един от бандитите. Ринсуинд неудобно се бе настанил пред Умймз, който беше си навяхнал глезена и не бе в добро настроение. Двуцветко седеше пред Херена и тъй като бе сравнително нисък, това означаваше, че поне ушите му ще са на топло. Тя яздеше с изваден нож и си отваряше очите на четири за вървящи сандъци; Херена не беше много наясно точно какво представлява Багажа, но имаше достатъчно ум в главата си да разбере, че сандъкът няма да позволи да убият Двуцветко.
След около десетина минути го съзряха по средата на пътя. Капакът му бе примамливо отворен. Беше пълен със злато.
— Заобиколете го — извика Херена.
— Но…
— Това е клопка.
— Така е — потвърди Уиймз, блед като платно.
— Слушайте мен.
Заобиколиха неохотно блестящото изкушение и продължиха по пътеката. Уиймз уплашено се извърна, ужасен да не би да види, че сандъка го преследва.
Това, което видя бе комай по-лошо. Беше изчезнал. Далеч навътре от едната страна на пътеката високата трева се размърда тайнствено и замря.
Ринсуинд не беше кой знае какъв магьосник, още по-малко боец, но затова пък беше специалист по страхливост и моментално надушваше страха. Той пророни едва чуто:
— Ще те следва навсякъде, да знаеш.
— Какво? — разсеяно попита Уиймз. Той все още надничаше към тревата.
— Много е търпелив и никога не се отказва. Имаш си работа с велемъдро крушово дърво. Обикновено те оставя да си мислиш, че те е забравило и после един ден, както си вървиш по някоя тъмна улица ще чуеш едни такива леки стъпки зад себе си — шляп, шляп, ще чуеш и ще се втурнеш да бягаш, а те ще се забързат — шляп, шляп, шляп…
— Млък. — изкрещя Уиймз.
— Сигурно вече те е познал, така че…
— Млъкни ти казах!
Херена се обърна на седлото си и ги изгледа кръвнишки. Уиймз се намръщи и придърпа ухото на Ринсуинд до самата си уста, после каза дрезгаво:
