— А, ще отида в някоя друга вселена, наоколо вселени колкото щеш — безгрижно отвърна продавачът. — Мерси, че ми казахте за звездата, де. Да ви откарам ли до някъде?
Магията ритна Ринсуинд в мозъка.
— Ъъ, не — каза той. — Мисля, че може би е по-добре да останем. Да го преживеем, нали така?
— Не ви е страх от тая работа със звездата, значи?
— Звездата е живот, не смърт — рече Ринсуинд.
— Как така?
— Как какво?
— Пак го направи! — извика Двуцветко, сочейки го обвинително с пръст. — Казваш неща и после не знаеш, че си ги казал!
— Казах само, че е по-добре да останем — каза Ринсуинд.
— Каза, че звездата била живот, не смърт. — припомни му Двуцветко. — Гласът ти стана пресеклив и далечен. Нали така? — Обърна се към продавача за потвърждение.
— Истина е — рече човечето. — Стори ми се също, че очите му малко се кръстосаха.
— Значи е от магията — каза Ринсуинд. — Опитва се да ме превземе. Тя знае какво ще се случи и мисля, че иска да отиде в Анкх — Морпорк. И аз искам да отида там — добави предизвикателно той. — Можеш ли да ни закараш там?
— Това големият град на река Анкх ли е? Един такъв разпръснат, мирише на помийни ями, нали?
— Историята му е древна и достойна — рече Ринсуинд с леденостуден глас, пропит с чувство на обиден патриотизъм.
— На мене не ми го описа така — оплака се Двуцветко. — Каза ми, че е единственият град, който всъщност бил в упадък още при основаването си.
Ринсуинд изглежда се смути.
— Да, но там е моя дом, нали разбираш?
— Не — каза продавачът — не съвсем. Винаги съм казвал, че домът е там, където си закачил шапката.
— Аа, не — възрази Двуцветко, както винаги, готов да просвещава другите. — Това, дето си окачиш шапката, се казва закачалка. Дом е…
— Ще ида само да се погрижа за придвижването ви — разбърза се продавачът, когато Бетан влезе. Той профуча край нея.
Двуцветко го последва.
От другата страна на завесата имаше стая с малко легло, доста занемарена печка и трикрака масичка. В следващия момент продавачът направи нещо с масичката, чу се шум като от коркова тапа, която неохотно отпушва бутилка, и в стаята се настани от стена до стена една вселена.
— Не се бой — успокои го продавачът, когато край тях започнаха да минават рояци звезди.
— Не се боя — възкликна Двуцветко с блеснали очи.
— Така ли? — леко се подразни продавачът. — Както и да е, това са само изображения, които се генерират от магазина, не са действителни.
— И можеш да отидеш, където си поискаш, а?
— А, не — отвърна продавачът, дълбоко потресен. — Вградени са най-различни предпазители против провал, в края на краищата, няма смисъл да се ходи, където наличният доход на глава от населението е недостатъчен. А разбира се, трябва да има и подходяща стена. А, ето, това е вашата вселена. Твърде миниатюрна, винаги си го мисля. Нещо като вселенчица…
Ето го космическият мрак, звездният безброй, блещукащ като диамантен прах, или, както биха казали някои хора, като огромни кълба експлоадиращ водород много далеч от нас. Но, разбира се, някои хора бърборят
