Осемте магьосника пъхнаха ключовете си и, разменяйки си не един тревожен поглед, ги превъртяха. Чу се слабо изщракване и ключалката се отвори.
Октаво бе на свобода. Едва видима октаринова светлина пробягваше по корицата й.
Траймън протегна ръка и я взе, и никой от останалите не се възпротиви. Тръпки побиха ръката му.
Той се обърна към вратата.
— Да вървим в Голямата Зала, Братя — рече. Ако ми позволите да мина пред вас…
И никой не възрази.
Той стигна да вратата, сложил книгата под мишницата си.
Усещаше я гореща и някак боцкаща.
При всяка крачка очакваше някой да извика, да запротестира, но никой не го направи. С мъка се контролираше да не прихне да се смее. Беше по-лесно, отколкото би могъл да си представи.
Останалите бяха стигнали до средата на клаустрофобния зандан, когато той вече преминаваше през вратата, и може би бяха успели вече да забележат нещо в стойката на раменете му, но беше твърде късно, защото, затръшнал вратата, превъртял ключа и беше си позволил оная усмивка.
Тръгна безгрижно по коридора, без да обръща внимание на гневните крясъци на магьосниците, които тъкмо откриваха колко е невъзможно да се правят магии в стая, строена така, че да бъде непроницаема за магия.
Октаво се гърчеше, но Траймън я държеше здраво. Сега започна да тича, без да мисли за ужасните неща, които усещаше под мишницата си, докато книгата се променяше и превръщаше в твари космати, кокалести и бодливи. Престана да чувства ръката си. Слабите бърборещи звуци, които чуваше от известно време се усилиха, гонени от други — хилене, подканване, гласове на невъобразими ужаси, които Траймън твърде лесно си въобразяваше. Докато тичаше през Голямата Зала и нагоре по парадното стълбище, сенките започнаха да се движат, да се преобразуват и да затягат обръча си около него. Усети също така, че нещо го преследва, нещо с пъргави крака, което се движи неприлично бързо. По стените се образува лед. Вратите се втурваха срещу му, докато просвистяваше край тях.
Имаше чувството, че стъпва не върху стъпалата, а върху някакъв език…
Траймън не напразно бе прекарал дълги часове в любопитния еквивалент на гимнастически салон на Университета, трупайки психомускули. Не се доверявай на сетивата, знаеше той, защото те могат да бъдат измамени. Стълбите са някъде там, пожелай да бъдат там, призови ги към съществуване, както се катериш и човече, добре би било да го направиш майсторски. Защото това не е само въображение.
Великият АТуин забави хода си.
С лапи, големи колкото континенти, небесната костенурка се бореше с притегателната сила на звездата и чакаше.
Нямаше да чака дълго…
Ринсуинд се промъкна в Голямата Зала. Някой бе запалил факли и като че ли бе подготвил сцената за някакъв вид магическа работа. Но церемониалните свещници бяха прекатурени, сложните октограми, изрисувани с тебешир върху пода бяха поизтрити тук-там, сякаш нещо бе танцувало върху тях и въздухът бе изпълнен с някаква миризма, неприятна даже по либералните Анкх-Морпоркски стандарти. В нея имаше нещо, което напомняше на сяра, но върху него се наслагваше нещо по-лошо. Миришеше като дъното на изкуствено езерце.
В далечината се чу шум от падане и много крясъци.
— Изглежда портите се строполиха — отбеляза Ринсуинд.
— Да се махаме оттук — подкани Бетан.
— Подземията са насам — каза Ринсуинд и тръгна през един сводест портал.
— Там долу?
— Да. Тук ли предпочиташ да останеш?
Той взе една факла от поставката й на стената и тръгна надолу по стълбите.
