След първите няколко площадки стените вече не бяха облицовани, а каменни. Тук-там някои тежки врати бяха подпрени така, че да стоят отворени.
— Чух нещо — съобщи Двуцветко.
Ринсуинд наостри уши. Наистина се чуваше някакъв шум от дълбините под тях. Не звучеше страшно. Като че ли много хора чукаха по някаква врата и викаха „Ей“.
— Да не би да са онези твари от Занданните Измерения, за които ни разказваше? — попита Бетан.
— Те не псуват така — отвърна Ринсуинд, — Да вървим.
Забързаха по капещите тунели, като следваха крясъците, проклятията и дълбоката суха кашлица, която някак ги успокояваше — каквото и да свистеше така, решиха те, не би могло да представлява опасност.
Най-накрая стигнаха до една ниша, в която имаше врата. Тя изглеждаше достатъчно здрава, за да удържи прииждащо море. Съзряха малка решетка.
— Хей — извика Ринсуинд. Не беше от кой знае каква полза, но не можа да измисли нищо по-добро.
Настана внезапна тишина. После един глас от другата страна на вратата попита много бавно:
— Кой е там вън?
Ринсуинд позна този глас. От него с ужас се бе стряскал в мечтанията си през не един училищен следобед преди много години. Беше на Лемюъл Пантър, който някога се бе заел лично да набие основите на гадаене с кристал и призоваване на духове в главата на младия Ринсуинд. Той си спомни очите му, като свределчета върху свинското му лице и думите: „А сега, господин Ринсуинд ще излезе и ще начертае на дъската съответния символ“, и дългото милион мили разстояние до дъската покрай чакащите му съученици, докато отчаяно се опитваше да си спомни за какво бе каканизал гласа преди около пет минути. Дори и сега гърлото му съхнеше от ужас и неопределено чувство за вина. Занданните Измерения просто нямаха нищо общо с това.
— Моля, господине, това съм аз, господине, Ринсуинд, господине — проскърца гласът му. Видя как Двуцветко и Бетан го гледат със зяпнали уста и се изкашля. — Ето кой е. Ринсуинд. Да.
От другата страна на вратата зашумулкаха и зашептяха.
— Ринсуинд?
— Принц кой?
— Спомням си едно момче без никакви…
— Магията, помните ли?
— Ринсуинд?
Настана кратко мълчание. После един глас попита:
— Предполагам, че ключът не е в ключалката, нали?
— Не — отвърна Ринсуинд.
— Какво каза той?
— Каза: „не“.
— Характерно за момчето.
— Ъъ, кои сте там вътре? — попита Ринсуинд.
— Магистрите по магьосничество — отвърна гласът високомерно.
— Защо?
— Ами, ъъ, заключени сме тук вътре — неохотно поясни гласът.
— Заключени, с Октаво?
