кръвожадност в себе си.
— Ами ако не стане? — запита изплашено шепнешком Кърк.
— Ще стане — усмихна се Язон. — Първият път «Овен» ме послуша, когато отвори люка на външния шлюз. После го накарах да се движи и да провери възможностите на някои други системи. А после той започна да «говори» с мен и ми показа главното си богатство — мощностите, които му позволяват да управлява цели светове.
Язон прочете върху лицата на пирянците голямо недоверие и заедно с него жестоко разочарование. Нима тази, както съвсем правилно се бе изразил Морган, консервна кутия, се бе оказала причината за трагедията, разтърсвала планетата в продължение на триста години? Причината за смъртта и погубените съдби на стотици хиляди, милиони хора. Не искаха да го повярват, и може би бяха прави по своему. Защото тогава излизаше, че преди много години някакви странни богове, долетели тук на такъв златен кораб, бяха запуснали един дяволски механизъм с человеконенавистническа природа. Пирянците никога не бяха вярвали в никакви богове, и сега нямаха намерение да стават поборници на някаква религия. А и честно казано, Язон още не бе проумял всичко докрай. Всичко, за което мислеше, беше не повече от хипотеза. Смела, оригинална, необичайна, но все пак само поредната хипотеза.
— Ти наистина ли вече даде заповедта си? — поинтересува се Арчи. — Тогава времето изтича. Как ще се върнем обратно, ако твоите зверчета обезумеят отново?
— Та ние се намираме във вътрешността на звездолета «Овен»! — удиви се Язон. — На този кораб можеш да си пробиеш път и през цяла планета. Той е защитен от всичко на света!
— Освен от човешката глупост — проговори изведнъж Мета. — Не се ли боиш, че и нас ни очаква съдбата на Мисон?
И тримата я изгледаха с уважение и лека уплаха. Всеки си мислеше за нещо свое, припомняше си разни глупости, които бе извършил през живота си. Нали никой не е зстрахован от грешки, а те много често влекат със себе си и съдбоносни последици.
Пръв реагира Язон.
— Не, миля моя, не! — произнесе той колкото беше способно по-убедено. — Просто сега вече няма време за обяснение.
И буквално след миг наистина вече нямаше никакво време. Мислената заповед подейства.
Животинският и растителният свят на Пир се пробуди, зейна гигантската му паст, подобно на току- що пробуден човек, който не само че няма никакво желание да го занимават с каквото и да било, но и изобщо нямащ намерение да се буди. Но се наложи. И тогава от всяка «недоспала» твар започна да се се излъчва и изтръгва такава злоба, каквато никой по-рано не можеше дори и да си представи.
На планетата не остана нито едно тихо място. Шипокрили и рогоноси, копитни рептилии и ястреби, меднозъби каймани и саблеопашати се хвърляха срещу всичко живо и неживо в страшния пламък на безогледна ярост, с отчаянието на предсмъртна агония. Флибустиерите загиваха с десетки и стотици, като мнозина от тях не успяваха дори да извадят оръжието си.
И на дъното на морето дузиноногите, ланмарите и всички останали безоки змии и мокрици също бързо се съвзеха и със страховита ярост започнаха да се хвърлят като таран върху звездолета.
Време беше да се изплават, там горе беше поне светло и по-уютно някак си без тия гърчещи се стълбове покрай стените. Но първо Язон още не беше уверен, че ще успее да дава заповеди на пирянските твари от всяка точка. Може би за тази цел трябваше да се намира точно на това място, в Епицентъра. А второ…
Именно в този момент пред тях в подводния сумрак затанцува нещо черно, абсолютно черно, по- черно и от нощта, петно. То беше огромно, както никога, и вече в следващата секунда Язон разбра, че прословутият Ослепителен Виторог неуправляемо се стреми към тази дупка. «Овен» игнорираше всички опити за мислени заповеди на Язон. Бавно, но неотвратимо. Съпротивлението беше по принцип непреодолимо. Най-малкото на ниво физиология. А може би и общовселенските закони на физиката вече диктуваха на звездолета правилата на играта. Бавното му привличане, засмукването в мрака на рванавра беше необратимо, както въртенето на звездите и Галактиките.
Вече след секунда всички външни датчици сочеха, че вече са извън водата, във въздуха, който е напълно пригоден за дишане. Щракна преградата на вътрешния люк, после на външния, нахлу мирисът на морето, ароматът на овошки и топлината на нагретия от слънцето пясък. Кърк пръв изскочи навън, както винаги готов за всякакви неочаквани изненади, след него стремително се плъзна Мета. Само дето се оказа, че няма в кого да стрелят. Никой не посрещаше пришълците — нито врагове, нито приятели. Но Мега позна света, в който ги беше изхвърлило.
— Това е Йолк — каза тя.
Наистина беше Йолк.
— Това е същата планета, на която ти уж си се родил — реши за всеки случай да уточни Кърк.
От дългото пътешествие на борда на «Арго» в главата му бяха останали твъде смътни спомени, като сивокосият пирянски вожд понякога бъркаше имената на тамошните планети.
— Аха — кимна Язон. — Само дето не съм уверен, че в момента присъствието ни тук е наложително. Очевидно, «Овен» просто е решил да ни спаси от някаква голяма беда. Във всеки случай така тълкувам тази аварийна евакуация.
— А аз предполагам — възрази и Арчи, — че той бяга, за да спаси собствената си златна кожа. Едва ли го е много грижа за нас. Само се огледайте.
Всички се огледаха. Необичайно широкото до този момент петно на рванавра се свиваше забележгимо.
— Ето какво. — Мета обобщи за всички. — Ако искаме да се върнем у дома не след година, а веднага — трябва да се гмуркаме обратно. Няма никакви време за каквито и да било съвещания на тая тема.
— Ами «Овен»? — разочаровано проточи Язон. — Пак ще го изгубим!
— Да, пак ще го изгубим. Но явно някому така е нужно — разсъди Арчи. — Все пак по-лесно е да долетим на Йолк от Пир, отколкото да се измъкнем оттук, имайки на разположение само един непокорен летателен апарат. А други варианти няма: сега с невъоръжено око се вижда, че в тази дупка Витогрогът ни няма да се промуши.
— Съгласен — проговори замислено Язон. — Само че да се връщаме за него тук няма да има никакъв смисъл. Уверен съм, че след два часа звездолетът «Овен» ще се окаже още на някое друго място.
— Където и да се окаже, там ще го открием. Не тъгувай, Язон — утешаваше го Арчи. — Това нещо така или иначе ти принадлежи, чувствам го…
— Слушайте, за какво плямпате изобщо?! — изрева пазилият продължително време мълчание Кърк. — Вие по-добре си спомнете и си представете по-подробно къде ще се озовем след секунди. Без така уютната броня на уникалния ви кораб.
— И какво от това? — удиви се Язон. — Предлагаш да останем тук ли?
— Аз?!! — изрева с още по-страшен глас Кърк. — Имаме си скафандри с висша защита. Само да не забравите да сложите шлемовете си, учени плямпала такива. Мета ще се сети и без да й кажа, а на вас вечно трябва да ви се напомня. Там примирието отдавна е приключило. Гответе се за бой, философи такива!
И той едва ли не захвърли Язон и Арчи във вертикалната черна яма с треперещи краища, чиито даметър вече се бе смалил до един метър.
Глава деветнадесета
Истински бой обаче не се получи. Всъщност, постреляха малко наляво-надясно. И в пещерата, и в коридора, докато се доберат до повърхността — към слънцето, към въздуха, към своите. Язон обаче усещаше абсолютно отчетливо: някаква неведома сила ги тласка напред. Именно тласка: без да се опитва да ги убие, а тактично ги избутва, изблъсква от себе си, жертвайки отделни дребни организми от типа на
