Пепел от светове

се бе изцелил и укрепнал.

— Погледни на това като на шанс, Джора’х. Предоставя ти се възможност да се превърнеш в най- великия император, когото Илдирийската империя е познавала. Миналото е зачеркнато.

Илдирийската империя бе почивала прекалено дълго на стари лаври. Почитта на илдирийците към миналото бе толкова голяма, че те почти не се променяха. Сега, когато Миджистра бе срината, илдирийците нямаха друг избор, освен да започнат отначало.

Освен това сега, когато бе опознал човешката раса по-добре, Джора’х бе променил мнението си за закостенелия начин на живот на илдирийците. Неговата раса имаше нужда от градивност и изобретателност. Архитекти и строители, копачи и паметители, лечители и администратори — Джора’х можеше да свърже уменията на всички тях в проект, неизмеримо по-сложен от всичко, записано в Сагата — възстановяването на столицата на империята в целия й блясък.

И щеше да го направи.

От своя лагер в покрайнините на опустошения град двамата с Нира наблюдаваха възстановителните работи. Язра’х и престолонаследникът Даро’х бяха показали изумителна енергия и самостоятелност. Вместо да настояват за подробни нареждания, двамата бяха поели част от бремето на Джора’х, тоест бяха поели отговорност.

За разлика от Тор’х, който постоянно се бе опитвал да изклинчи от задълженията си като бъдещ лидер, един ден Даро’х щеше да стане забележителен маг-император. Младият мъж вече не показваше резерви по отношение на ролята си и магът-император му бе наредил да се заеме със създаването на много, много нови губернатори. Прислужници, горящи от желание да следват заповедите на престолонаследника, го следваха навсякъде, сякаш вече бе седнал на какавидения трон.

Цели екипи паметители се опитваха да отбележат имената на всички, които бяха загинали в конфликта, да установят броя на жертвите на фероуите и на лудия Руса’х. Имената на мъртвите щяха да бъдат записани на диамантен филм, вградени в структурни панели и включени в новата Зала на паметителите.

Товарни кораби и катери се спускаха от бойните лайнери на Слънчевия флот. Всички илдирийски войници бяха натоварени със задачи на работници, макар че си оставаха готови да защитават империята винаги когато се наложи. Магът-император беше сигурен, че хората му ще имат поне малко време да се възстановят преди началото на следващата криза.

Губернаторът Райдек’х бе събрал всички оцелели от бежанските лагери от Хирилка и бе говорил с тях. Сега момчето се приближи до Джора’х, изгарящо от нетърпение.

— Мястото на тези хора е на Хирилка, господарю, не в Илдира. Трябва да изградят наново своя свят. С твое позволение ще ги отведа у дома.

— С радост ти го давам.

— И още нещо… — Момчето се поколеба, после бързо прибави: — Мисля, че трябва да взема с мен и бившия губернатор Руса’х.

Това изненада Джора’х. След поражението и рухването си превъплътеният фероуи се бе превърнал в празна черупка, но поне бе свободен от огъня на пламтящите същества. Тъй като не реагираше на нищо, им трябваха няколко дни, преди да разберат, че е ослепял също като тал О’нх — зрението му бе изгорено отвътре от фероуите, вселили се в тялото му. Напълно пречупен, без да знае къде се намира, той често просто седеше разтреперан на едно място; Руса’х не си спомняше никого и нищо, сякаш съзнанието му бе съвсем празно.

— Имаме достатъчно свещеници-философи и лечители — продължи припряно губернаторът Райдек’х. — Трябва да заобиколим Руса’х с илдирийци, да го обгърнем в истинския тизм и чрез него да му позволим да види прекрасната светлина на слънцата. Нека му помогнем да се върне у дома на Хирилка.

Джора’х бе настроен скептично.

— Брат ми и преди е изпадал в състояние на откъсване от тизма заради жестокото нараняване по главата. Когато се събуди, беше коренно променен.

— А сега трябва да се събуди отново, но истински. Ако съществува и най-малка възможност да се възстанови, сме длъжни да опитаме.

Нира се замисли и бавно кимна.

— Мисля, че предложението на губернатор Райдек’х показва голяма зрялост.

Джора’х си спомни какво бе направил със собствения си син Тор’х след предателството му: бе го държал упоен с шайинг и заключен в подземна стая. Нямаше да направи същото с Руса’х, каквито и престъпления да бе извършил лудият губернатор.

— Добре, поверявам ти го. Радвам се, че не желаеш отмъщение, а изцеление.

И тогава магът-император видя най-окуражителния знак от всички: Осира’х, братята и сестрите й се смееха и си играеха: тичаха през лагера и гонеха един балон. Мюри’н го сграбчи и надбяга останалите, устремена към майка си и Джора’х; Осира’х се втурна след сестра си.

Нира изглеждаше неизмеримо щастлива.

— Радвам се да ги видя да се държат като деца. Имат нужда от тази промяна.

— Всички ние имаме нужда — рече Джора’х. — Тук, сред своите хора и заобиколен от семейството си, се чувствам силен… и империята също ще стане силна.

163.Антон Коликос

Когато пристигнаха на Илдира, на Антон не му се наложи да се оглежда дълго за Язра’х: жилеста и плувнала в пот, тя закрачи към него със свирепа усмивка. Медноцветната й коса се вееше като опашка на комета.

— Паметителю Антон, радвам се, че се върна. Тук се твори историята. Трябва да я запишеш.

Двете исикски котки се стрелнаха напред и стреснаха Маргарет, но Антон се засмя и ги почеса зад ушите.

Язра’х изглеждаше раздърпана, мръсна и кипяща от енергия, въпреки че вероятно не бе спала от дни. Антон подозираше, че никога не са й поверявали толкова голяма отговорност, толкова много важни проекти.

— Изглеждаш чудесно, Язра’х.

— Ти също, паметителю Антон. — Тя топло докосна ръката му. После хвърли към Маргарет поглед, който бе почти презрителен, и попита: — Коя е тази жена?

— Майка ми.

— Аха, ксеноархеоложката. Откривателката на кликиския факел. Синът ви много ми е разказвал за вас — Язра’х се поклони. — Антон е велик паметител. Помогна ми да видя в Сагата неща, които малцина илдирийци забелязват. Баща ми много го цени. Елате, ще ви заведа при него. — И Язра’х закрачи напред, без да им остави възможност да възразят. Исикските котки заподскачаха пред нея.

— Тя май флиртува с теб — каза Маргарет.

Антон се смути.

— Всъщност ме ужасява до смърт.

— Разбирам.

Навсякъде около тях кипеше възстановяването на Миджистра. Дори и с преимуществото на тизма илдирийците едва успяваха да контролират хаоса от едновременните усилия на толкова много хора. В покрайнините на стария град се бе издигнал нов лагер с набързо издигнати постройки, свързани помежду си убежища, скелета на многобройни кули.

На лицето на Маргарет се изписа тъга.

— С Луис така и не можахме да видим Илдирийската империя. Иска ми се да бяхме.

Магът-император лично излезе да ги поздрави и ги въведе в новото помещение за аудиенции.

— Паметителю Антон, радвам се да те видя жив и здрав. И скърбя за Вао’сх. Много съжалявам, че го изоставихме — че аз го изоставих.

Антон си мислеше, че сълзите му са пресъхнали, и внезапната влага в очите му го изненада. Опита се да измисли някакъв отговор, но думите не искаха да излязат от гърлото му.