Пепел от светове

Сарейн изглеждаше притеснена.

— Вълнувам се, наистина. Не бих го пропуснала за нищо на света.

— Ако знаеш кое е добре за теб, наистина няма да го пропуснеш. — И Сели хукна нанякъде.

Естара погледна Сарейн.

— Бихме искали да облечеш посланическите си одежди за случая. Струва ми се уместно.

— Не съм сигурна, че трябва да ги нося повече, като се има предвид…

— Да, трябва. — Естара вдигна царствено брадичка, а после лицето й разцъфна в усмивка. — Твоята кралица ти дава разрешение да го направиш.

После отиде да измъкне Питър от политическите му срещи; настоя, че трябва да отдели време да се приготви подобаващо. Когато бяха готови, двамата се изкачиха до ярката светлина на короните на дърветата, където се бяха събрали всички, за да присъстват на женитбата на Сели и Солимар.

Естара носеше бебето на гърдите си в специална мрежа. Питър седеше на един плетен стол до нея. Лилавите и черни пеперуди отново се излюпваха — цели облаци се въртяха като крилати аметисти на лекия ветрец.

Сели и Солимар стояха един до друг на преплетените клони. Лицата им грееха. Смарагдовата им кожа бе белязана с нови цветни татуировки, които показваха обучението им, постиженията им и вричането им един на друг. Естара си помисли, че двамата изглеждат съвсем млади, но после осъзна, че Сели е на деветнадесет — година по-възрастна от самата нея на сватбата й с крал Питър.

— Изглеждат толкова горди, че са заедно — каза Питър. — Сякаш споделят едно сърце и един ум.

— Чрез телевръзката вече са слели мислите и чувствата си.

— Ние нямахме това преимущество — отбеляза той. — Но дори и да не беше така, пак щях да избера теб.

Като зелени жреци Сели и Солимар бяха взели решението си и го бяха съобщили на останалите жреци и жрици чрез телевръзката. Останалите вече знаеха за дълбоката им взаимна отдаденост и двамата не трябваше да говорят надълго и нашироко на сватбената церемония.

Вместо това Сели и Солимар направиха това, за което бяха родени. Радвайки се на способностите си и на това, че са живи и продължават напред, двамата демонстрираха акробатическите умения, които бяха усвоили от останалите дървесни танцьори. Солимар скочи нагоре, хвана се за един висок клон, залюля се и преплете крака, след което увисна с главата надолу точно когато Сели скачаше зад него. Улови я с протегнатите си ръце и я метна нагоре към следващия клон, където тя направи пирует почти без да докосва дървото с краката си.

Публиката аплодираше. Солимар се хвърли след Сели и двамата продължиха своята спонтанна и все пак съвършена от хореографска гледна точка гонитба през короните на дърветата. Някога въодушевеният им танц бе събудил нов дух у съкрушената световна гора. Сега верданите им върнаха услугата, като навеждаха клоните си, размахваха листата си, вземаха участие в представлението.

Естара наблюдаваше вълнуващото представление и се наслаждаваше на слънчевата светлина. Около нея родителите й и други терокци седяха непринудено редом със скитници, колонисти и дори представители на Ханзата. Бебето в прегръдките й беше топло, истинско и живо. Терок отново цъфтеше и Естара усещаше във въздуха миризмата на цветята.

166.Маргарет Коликос

„Сляпа вяра“ и напълно възстановеният „Ненаситно любопитство“ се издигнаха над огромния кликиски град на Ларо.

Маргарет наблюдаваше отдалечаването на двата кораба, изпълнена със смесени чувства. Мисълта отново да се озове сред кликисите я притесняваше, макар самата тя да бе настояла за това. Антон я бе придружил дотук и бе останал с нея, макар че и той изглеждаше несигурен в разумността на решението си.

Кликиските работници, инженери и изследователи бяха използвали техническите си умения, за да поправят „Любопитство“, направлявани от Дейвлин-люпилото, който сега бе установил цялостен и непоколебим контрол над оцелелите останки от отделните породи и кошери. Когато доведе двамата си пътници на Ларо, капитан Кет не изглеждаше очарована да остави буболечките да извършат целия ремонт, но след като насекомовидните създания приключиха, със задоволство установи, че системите на кораба й са като нови. Сега двамата капитани отлетяха, за да се заемат с другите си задължения към Конфедерацията.

Маргарет видя как синът й хвърля нервен поглед към хилядите тракащи работници, воините с големи кръстове на броните и дарителите с тигрови черти.

— Не се тревожи, Антон, кликисите няма да ни наранят. Вече не.

— Как бих могъл да споря с теб? Ти имаш повече опит с тях от всички хора.

— Да не би да се опитваш да се успокоиш сам?

— Всъщност да.

Маргарет и Антон си носеха припаси, а люпилото им бе осигурило една кошерна кула, в която да се настанят. След заминаването на Рлинда и БиБоб Маргарет и синът й се нанесоха във временния си дом и се захванаха за работа. Отначало се чувстваха неудобно, главно защото прекарваха толкова много време заедно, но бързо успяха да се превърнат в успешен екип. Станаха по-близки от всякога. Маргарет му разказваше истории за баща му, а Антон описа годините, през които бе плувал във водите на университетската политика и как илдирийците го бяха допуснали сред себе си, за да преведе Сагата за седемте слънца. Разказа й и много неща за Вао’сх.

— Ще свикна — каза той. — Много истории за кликисите ни чакат да ги запишем. Това е най- важното.

— В такъв случай е време отново да се срещнем с люпилото.

От всички разпръснати кошери единствените кликиси, които продължаваха да функционират, бяха онези, които се намираха най-близо до Единственото люпило на корабите-рояци над Земята. Останалите буболечки продължаваха да са в хибернация, от която може би никога нямаше да излязат. Дейвлин- люпилото не бе успял да превъзмогне осакатяващото въздействие на кликиската сирена, но Маргарет не беше сигурна колко силно изобщо се е опитвал. Внезапното парализиране на толкова много части от кошерното съзнание бе дало на Дейвлин пролуката, от която се нуждаеше, за да се наложи за постоянно със своята силна и независима личност.

Във вътрешността на вонящата на гнило централна зала огромната маса от ларви и отделни късове се бе превърнала в помръдваща скулптура на лицето на Дейвлин Лотце, с по-ясни черти отпреди. Маргарет пристъпи към ужасяващия образ.

— Останалата част от човешката раса може и да не го знае, Дейвлин, но ти сам навярно спаси всички нас.

— Ще се погрижа да разкажа тази част от историята — каза Антон.

— Има други истории, които трябва да запазиш за поколенията — каза люпилото.

— Така е — съгласи се Маргарет. — Трябва да ни помогнеш да разберем, Дейвлин.

— Ще ви помогна — каза той със своя зловещ, излизащ с неравен ритъм от всички части на скулптурата глас — Слушайте.

Маргарет и Антон прекараха дни наред в залата на люпилото, докато личността на Дейвлин извличаше нови и нови генетични спомени от кликисите. Разказа им за нечуваните от никого досега исторически песни на кликисите, за предишни роенета, за Единственото люпило, за създаването на черните роботи и подчиняването им… както и за предателството, което едва не бе унищожило кликиската раса.

Антон записа и анотира всички разкази, като дори превърна извънземните мелодии във фон, докато Маргарет разпитваше люпилото. Бе запленен и изпълнен със страхопочитание пред мисълта, че записва нечувана досега епична история, която можеше да съперничи дори на Сагата за седемте слънца.

— С цялото си сърце ми се иска Вао’сх да можеше да е тук с нас.

Маргарет разбираше привързаността му към стария му колега.

— А на мен ми се иска Луис да можеше да е тук. — Усмихна му се. — Но нали сме заедно. Поне засега