Главният писар Ко’сх изглеждаше разстроен от новината. Преди да замине оттук, Антон бе имал търкания с Ко’сх, който ревностно бе настоявал Сагата да си остане непроменена дори след като му показаха очевидните исторически грешки. Сега обаче изпитваше съчувствие към мъжа, чиято Зала на паметителите и всички древни записи се бяха превърнали в прах. Ко’сх изглеждаше смазан, без капчица от твърдостта, която бе демонстрирал преди.
Магът-император изненада Антон, като му предложи нова задача.
— Преди известно време помолих теб и паметителя Вао’сх да изгладите и пренапишете нашата величава история. Сега те моля да останеш с нас и да помогнеш на паметителите ни да поправят Сагата за седемте слънца. Империята има нужда от теб.
Антон погледна смутено майка си, после пак водача на илдирийците.
— Съжалявам, но съм поел друго задължение. С майка ми имаме друга задача. — Той отклони поглед. — Ще се наложи да оставя тази задача на вашия главен паметител — паметителите си спомнят цялата Сага и знаят стиховете по-добре от мен. Освен това не бих могъл да го направя без Вао’сх.
Преглътна буцата в гърлото си и продължи:
— Но бих желал да отбележа мястото на Вао’сх в Сагата. Да разкажа за последните му дни. Приятелят ми би се ужасил, че го описвам като герой, но наистина беше герой. Искам да се уверя, че ще го запомнят като такъв.
— Тогава разкажи неговата история — каза Джора’х. — Ще го помним.
Язра’х стисна рамото на Антон с груб, но приятелски жест.
— Щом не си дошъл да ни помогнеш, паметителю Антон, тогава защо си тук?
Той отново се изчерви.
— За да се сбогувам.
164.
Адар Зан’нх
Курортният свят на Марата можеше отново да стане прекрасно място и адар Зан’нх възнамеряваше да го превърне в такова. Унищожените огледални градове Прайм и Секда щяха да бъдат построени в противоположните полукълба, работата щеше да се извършва на смени през двете полугодия. Илдирийските екипи можеха да работят непрестанно на почти неугасващата светлина.
След поражението на фероуите Слънчевият флот се бе разделил, за да се заеме с изпълнението на многобройни важни задачи по цялата територия на пострадалата империя. Кохортата на тал Ала’нх бе натоварила на бойните си лайнери оцелелите бежанци от Хирилка заедно с губернатора Райдек’х и ги бе върнала у дома, където можеха да се заемат с възстановяването на някога процъфтяващата отломъчна колония. Други кораби се бяха отправили към Добро и планетите на Хоризонтния куп, за да помогнат за подсилването на протритата мрежа на тизма. Илдирийската империя може и да се беше променила, но все още беше силна — може би дори по-силна от всякога.
С благословията на крал Питър скитническите мини бяха започнали да им доставят товари екти с голяма отстъпка, всъщност осигуряваха цялото звездно гориво, необходимо за операциите на Слънчевия флот; в замяна магът-император бе обещал търговски концесии за бъдните векове.
Сега Зан’нх надзираваше операциите в развалините на Марата Прайм — първия илдирийски град, превзет от измамните кликиски роботи. След месеци тъмнина яркото изгряващо слънце висеше ниско над хоризонта и адарът знаеше, че следващата седмица небето ще се изпълни с цветовете на дългия изгрев.
Марата Секда бе пострадала жестоко при бомбардировките на Слънчевия флот и кликисите и илдирийските инспектори грижливо бяха прегледали развалините, за да решат какво може да се спаси. Представители на кастата на администраторите работеха усърдно по плана за реконструкцията й; по време на тъмните месеци в отсрещното полукълбо щяха да определят най-подходящия начин да довършат монументалната задача и да са готови за действия веднага щом бавният ден пристигне от другата страна на планетата.
Зан’нх си спомни за човешкия инженер Табита Хък, която щеше да намери по-ефективни начини да ръководи илдирийските екипи, ако фероуите не я бяха убили заедно с много други. С радост би приел Съливан Голд сред тукашните екипи, но той и семейството му бяха отишли другаде, за да са от полза както на илдирийците, така и на хората.
Това означаваше, че Зан’нх трябва да подтикне собствените си хора към новаторство. Беше сигурен, че ще се справят.
Застана на прага на временния си команден пост и се загледа в тежко натоварените транспорти, които изсипваха на земята работници, инженери, копачи и чиновници. Някога адар Кори’нх бе изразил разочарованието си, че е бил принуден да посвети толкова голяма част от кариерата си на цивилни инженерни проекти и спасителни мисии; Кори’нх искаше да си спечели военна слава, а оттам — и място в Сагата за седемте слънца.
Сега Зан’нх се намираше в точно противоположната позиция. Беше преживял полагащия му се дял космически битки и разрушения, загубата на бойни кораби и безчет бойци, следващи една след друга трагедии и зверства — беше доволен да посвети способностите на Слънчевия флот на възстановяването на империята.
С наслада загледа как златистата светлина на дългия изгрев на Марата бавно започва да грее все по- ярко и по-ярко над широкия строителен район.
165.
Кралица Естара
Естара бе безкрайно щастлива да се върне у дома, на Терок, и да прегърне бебето си. Точно както очакваше, отец Идрис и майка Алекса бяха обсипали малкия Рейналд с безкрайна любов и грижи, докато родителите му отсъстваха.
— С какво сте го хранили? — попита Естара. — Станал е два пъти по-тежък!
Майка й се намръщи.
— Естествено. Нали расте.
Естара гушна сина си и погледна в живите му очички. Бяха кафяви — цветът на очите на Питър, както и на нейните. Тъмната косичка на детето вече показваше признаци, че ще е къдрава.
Естара погледна величествените световни дървета, някои от които носеха дълбоки изгаряния от пламъците на фероуите. Сега Терок гъмжеше от представители на Конфедерацията, скитнически работници и посетители от Земята. Зелени жреци и жрици изпращаха въодушевени съобщения до свързаните планети-колонии, разпространяваха новините за всички положителни промени. С цялата тази подкрепа строежът на новия дом на владетелите — комбинация от скитнически конструкции, гъбен риф и здрава, но пищна ханзейска архитектура — вече беше доста напреднал. Кралят и кралицата смятаха за важно да покажат, че новата Конфедерация представлява синтез от всички части на човечеството.
Седнала до сестра си, Сарейн забеляза изпълненото с копнеж изражение на Естара, докато тя се взираше в гъстата гора и в хората.
— Време е да пуснем корените си дълбоко — каза тя и се огледа с изражение на задоволство и известно страхопочитание. — Никога не съм си представяла, че това място може да ми липсва толкова много.
Идрис и Алекса бяха посрещнали с отворени обятия най-голямата си дъщеря след бягството й от Базил Венцеслас, без да се интересуват какво е правила на Земята или в какви политически машинации я е въвлякла Ханзата. Естара се гордееше със сестра си — знаеше колко усърдно бяха работили Сарейн и заместник-председателят Каин за свалянето на председателя.
Сели дотича при сестрите си с гирлянд от цветя около врата. Около тънката й талия висеше хлабаво широк колан от лишеи в лавандулено и прасковено.
— Само още няколко часа! Всички дървета са съсредоточени върху това — чувствам го. Да можехте да чуете цялото жужене по телевръзката!
— Дърветата нямат ли си по-важни неща, за които да се тревожат? — пошегува се Естара.
— Точно сега не, а за мен няма нищо по-важно от това — отвърна Сели и се обърна към най-голямата си сестра. — Хайде, Сарейн, покажи поне малко въодушевление! Това е моят голям ден.
