всеки момент щеше да скочи върху други отслабени дървета — Сели и Солимар го чувстваха.
Сълзи се стичаха по покритите им с пепел лица, докато двамата се свързваха с всички близки вердани, намиращи се в опасност. Групата застрашени световни дървета знаеше, че трябва да действа, преди огънят да се е разпространил — да създаде своя собствена защитна линия.
Заплашените дървета доброволно прекършиха връзката си с почвата на Терок, в която бяха пуснали корени преди векове. Сели и Солимар изстенаха от ужас, когато решените на саможертва дървета се наклониха
На общия фон на нещата това бе само малка победа. Но зелените жреци не се отказаха: продължиха да подхранват силата на гората. Докато отново се опитваше да достигне Бенето, Сели видя, че верданите имат и други съюзници.
— Солимар! Погледни облаците!
Над главите им засвяткаха огромни неестествени светкавици, по-бързи от тези, които би могъл да създаде, който и да било облак. Облаците привличаха все повече вода от атмосферата; зелената кожа на Сели настръхна от електрическия заряд във въздуха. Пламъците сякаш потръпнаха пред противник, далеч по-силен от водните бомбардировки на ЗВС.
Като примигваше със зачервените си очи, Сели огледа безформения ръб на облаците и накрая видя> това, което търсеше: сребристосиньо кълбо, което се спусна над горящите дървета като куршум, излят от вода. Верданите почувстваха идването на водните същества и сред зелените жреци се надигнаха развълнувани викове.
Преди време Сели бе видяла Джес Тамблин да използва венталска вода, за да създаде дървесните кораби. Сега той се бе върнал.
Венталският кораб на Джес и Ческа се стрелкаше под сгъстяващите се дъждовни облаци. Тъмната кипяща маса се изду и спря над мястото, където се намираха обладаните от фероуите дървета. С оглушителен гръм, който отекна из цялото небе, облаците избухнаха. Венталската вода потече върху фероуите. Всяка капка представляваше смъртоносен снаряд.
Новосъздадените фероуи се вкопчиха в завладените дървета и безнадеждно започнаха да изстрелват пламъци във въздуха, но единственият отговор бе гръмотевичният трясък, с който венталите изразяваха гнева си.
Отърсили последните остатъци от страха си, зелените жреци прегърнаха стволовете на дърветата — добавяха своята сила към тяхната, окуражаваха верданите да се съпротивляват. Сели и Солимар вдигнаха лица към небето и оставиха свежите капки да намокрят кожата им и да облекчат болката от изгарянията.
19.
Бенето
Високо над планетата дървесният кораб на Бенето се сражаваше с пламъка, който бе проникнал в мъзгата му — в кръвта му. Пристигането на венталите бе предизвикало дъждовна буря, която се изливаше над Терок и енергизираше мрежата на корените на световната гора.
Чрез собствената си нежелана връзка с живите пламъци Бенето почувства агонията на младите фероуи, докато загиваха един по един. Макар че не можеше да угаси смъртоносния огън, който го изгаряше, той можеше да установи контрол над собственото си огромно, покрито с тръни тяло. Да, щеше да го насочи, накъдето пожелаеше; щеше да контролира борбата. Почувства как взема надмощие.
„Идваме“ — предаде Бенето на Сели през телевръзката.
Като оставяше зад себе си диря от пушек и огън, групата дървесни кораби се насочи надолу. Уловени в капан в тялото на Бенето, огнените същества се гърчеха, мъчеха се да го накарат да промени посоката, но той усещаше, че вече е по-силен. Вкара своето тяло-кораб право в гъстите сиви облаци и ги остави да измокрят огромния ствол и дебелите клони. Венталският дъжд разяде живия огън в тялото му като киселина и фероуите се отдръпнаха. През телевръзката той чу как другите пилоти вердани надават радостни викове, докато влизат в енергизираните облаци.
Дървото на Бенето, от което със съскане се вдигаше пара, се наклони към упоритите места, където се бяха концентрирали най-много фероуи, но те не бяха най-голямата пламнала част.
„Можем да спасим дърветата около вас. Пресечете връзката си със земята. Ще ви отведем, така че фероуите да не могат да се разпространят по-нататък“.
За разлика от хората, верданите не притежаваха индивидуалност; всяко отделно дърво представляваше просто проява на всеобщия разум и всяко бе свързано с другите. Бенето трябваше да изреже от световната гора всички заразени дървета — включително самия себе си и другите вердански бойни кораби, които вече бяха прихванали огъня.
Докато дъждът продължаваше да се лее, горящите дървета започнаха да действат из цялата пламтяща горичка. През разума на световната гора Бенето чуваше риданията на Сели. Опита се да я ободри, но нямаше какво да й каже.
Скупчените един до друг бойни кораби сграбчиха с трънливите си клони горящите стволове, а после се заиздигаха нагоре. Корените на дърветата започнаха да се изтръгват от почвата. Вътре в дърветата новосъздадените фероуи се мятаха и се съпротивляваха, макар да знаеха, че не могат да спечелят — че няма как да избягат. Бенето и другите кораби се издигнаха високо над световната гора и отнесоха пожертваните дървета в разредената атмосфера, като отново минаха през светкавиците на венталите.
Бенето отнесе заразените обречени дървета далеч, много далеч от Терок.
Отначало, след поражението на хидрогите, всички вердански кораби се бяха отдалечили от Терок с намерението никога да не се върнат. После ги повикаха обратно, за да защитят Терок, но те си спомняха какво бяха видели по пътя. И сега Бенето се сещаше за едно идеално място да се отърве от коварните новородени фероуи.
Горящите дървесни кораби летяха с главоломна скорост, сякаш можеха да надбягат агонията от пламъците, и скоро се приближиха до това, което някога бе бинарна звездна система; една от звездите — син гигант — бе експлодирала в нова и бе оставила след себе си необикновено гъста следа.
Черна дупка.
Втората звезда също се бе уголемила — сега представляваше червен гигант. Гравитацията от черната дупка привличаше ивици газ от външните слоеве на червения гигант и ги увличаше във все по-буйна спирала надолу, към точката на абсолютното изчезване.
Като влачеха подпалените, изтръгнати от корени дървета през космоса, верданските кораби последваха реката горещи газове, които се отделяха от червения гигант. Летливите гравитационни нишки ги привличаха все по-близо и скоро хватката им щеше да стане окончателна и смъртоносна. Живите пламъци в стволовете им обезумяха и започнаха да горят още по-силно, докато се опитваха да се освободят. Новата вълна от болка, излъчваща се от Бенето, накара Сели да изкрещи там далече на Терок.
Въпреки че неговият дървесен кораб летеше сред група от заразени световни дървета, Бенето оставаше все така свързан с малката си сестричка. Пламтящите вердански кораби едва издържаха на болката, но успяваха да задържат новородените фероуи вътре, в дървените си тела. Хищните пламъци продължаваха да гризат корените им и Бенето знаеше, че корабите трябва да побързат, преди да са се предали. Не можеше да позволи на фероуите да се измъкнат.
През телевръзката видя Сели, застанала сред изгорена ливада насред напоената с венталски дъжд гора. Тя примигна, погледна нагоре към небето и когато примигна отново, се озова до Бенето, заобиколена от празния космос. Той знаеше, че Сели усеща разкъсващата болка в сърцевината му, в неговата кръв- мъзга, в широко разперените му клони. Не можеше да я скрие.
Повечето зелени жреци не можеха да понесат да поддържат телевръзка прекалено дълго, но любовта на Сели към брат й, й вдъхна сили да понесе болката. Тя не освободи съзнанието си дори когато той се носеше през космоса. Бенето усещаше горещите сълзи, които се стичаха по бузите й — по-горещи от огъня на фероуите, който бушуваше в сърцевината му.
