да нанесат колкото се може по-малко щети.
— Не можете и да си представите колко голяма щета нанесохте, адмирале.
Докато въвеждаше Джора’х в лайнера, Диенте направи лек скован поклон, но извърна настрана тъмните си очи.
— Ще ви заведа до предназначената за вас каюта. Имам заповеди да огранича до минимум контакта между вас и моя екипаж, щом излетим. Наредено ми е да ви осигуря спокойствие и тишина.
Джора’х усети как го полазва ледена тръпка. Нира вече му липсваше, но той се опита да закали сърцето и ума си срещу предстоящото изпитание.
— Разбирате ли какво ще ми струва да оставя другите илдирийци тук на Луната?
Поведението на Диенте му подсказваше, че дори и той не одобрява действията на Венцеслас… но в крайна сметка председателят вече не търсеше одобрение от никого.
— Разбирам, че нямам избор.
Джора’х горчиво поклати глава.
— Мислех, че човешките същества винаги имат избор.
— Значи не разполагате с всички факти. Последвайте ме.
Докато го водеше по рампата и после по коридорите, Диенте преднамерено му показа войниците в лайнера.
— Макар че този полет е само изпитателен, на борда има петстотин души от ЗВС. Моля ви, не ме принуждавайте да правя нещо, за което ще съжалявам.
— Не съм глупак, адмирал Диенте. Трябва да остана жив, за да спася поданиците си, колкото и време да ми е нужно.
— Значи се разбираме. — Диенте му направи знак да влезе в някогашната си богато украсена каюта — голямото помещение, което бе споделял с Нира. Без нея, без екипажа му целият кораб изглеждаше студен и мрачен.
Адмиралът затвори вратата зад него. Джора’х не провери дали е заключена — не искаше да знае отговора.
Председателят Венцеслас не си бе направил труда да го изпрати, макар че всеки миг от заминаването и всяко движение на Джора’х несъмнено се записваха. Навярно Венцеслас се усмихваше самодоволно и се поздравяваше за блестящата стратегия.
Засега, докато лайнерът все още се движеше в лунна орбита, Джора’х усещаше тизма от илдирийските пленници, затворени наблизо, но по-късно, когато почувства как машините на кораба се ускоряват и огромният кораб започна да се отдалечава, слабите нишки изтъняха и се изпънаха. Хората му бързо останаха далеч зад тях.
Джора’х седеше сам в ярко осветената каюта, стискаше преплетените си пръсти и се мъчеше да се съсредоточи. Той беше магът-император. Трябваше да овладее страха си. Макар да усещаше как връзката отслабва с всеки миг, не можеше да позволи на хората си да почувстват безпокойството му през тизма. Заради тях трябваше да е силен — по-силен от всякога.
Когато бойният лайнер се устреми в празнотата на космоса, Джора’х почувства как и последните нишки се късат като тънките струни на изящен музикален инструмент под натиска на груби, хищни ръце. „Няма ги вече“.
Строполи се на удобното легло, където двамата с Нира бяха споделяли мислите и мечтите си, където бяха изпитвали такова задоволство. Стори му се, че не може да диша, сякаш всичкият кислород в лайнера бе изсмукан от някакъв суров, безпощаден вакуум. Никога не си бе представял такава всеобхватна празнота.
Затвори очи и стисна зъби. Разпери ръце, съсредоточи се и изпрати съзнанието си в тази бездна, колкото можеше по-далеч. Опита се да достигне някого, когото и да е, но в отговор почувства да му крещи единствено студена лудост.
— Аз съм магът-император! — извика той през стиснати зъби и продължи да търси някоя приятелска мисъл, която да му помогне да издържи. Но вселената бе огромна и празна.
За свой ужас Джора’х осъзна, че са изтекли само няколко секунди.
22.
Сирикс
Сирикс и неговите черни роботи крачеха през руините на скитническата база „Глупостта на нападателя“, вървяха през каменните тунели и проникваха все по-дълбоко и по-дълбоко в астероида- крепост. Немощните човешки обитатели на базата бяха мъртви, телата им бяха разпръснати навсякъде.
Макар че шуплестият астероид бе защитен от носещи се в десетки, дори стотици орбити скални късове, за роботите на Сирикс бе детска игра да планират и осъществят завладяването на базата. С една- единствена бърза операция те бяха съборили атмосферните куполи, бяха отворили коридори в космоса и бяха нахлули през избитите врати в товарните отделения. Някои скитници се бяха опитали да избягат; други бяха решени да защитават инсталацията. И едните, и другите бяха избити. Както гласяха изричните инструкции на Сирикс, оцелели нямаше.
Двете му протежета, ПД и КТ, го следваха с отсечени стъпки, горящи от желание да му помогнат. На едно място за връзка с централните компютри на базата КТ се опита да се свърже със системите.
— Скитниците често прикрепят към компютрите си устройства, които блокират всичко при подаване на грешен код. Трябва да действаме внимателно. — Той спря. — Да, ето: електрически и радиационни вълни, които трябва да изтрият цялата информация, ако има пробив в сигурността.
Сирикс извъртя назад плоската си глава.
— Можеш ли да ги деактивираш, за да видим данните?
— Да. — В гласа на компито прозвуча нетърпение да удовлетвори Сирикс.
— Тогава го направи.
Тъй като познаваха системите на скитниците от предишни завоевания, ПД и КТ започнаха да работят заедно и бързо деактивираха програмите за автоматично изтриване.
— Сега имаме достъп до сводките, изобретенията и списъка на фабриките.
Докато отрядите роботи продължаваха да изследват тунелите на астероида, за да намерят и унищожат и последните, вече обезумели от ужас оцелели, двете компита започнаха да се редуват да четат данните за броя на корабите, които пристигаха и напускаха базата, колко метрични тона различни руди се изнасят всяка година, колко необработен метал се получава от фабриките.
— Това място подходящо ли е, Сирикс? — попита ведро ПД.
— Не. — Сирикс бе много разочарован. Червените му оптични сензори пламнаха с дълбок рубинов отблясък в контраст с все още святкащите алени аварийни светлини. — Това е голяма фабрика, предназначена за производства на големи листове сплави, тежки греди, строителни блокове. Тази фабрика не разполага със сложното технологическо оборудване, което ни трябва.
С всяко подобно разочарование той се отчайваше все повече. Обстоятелства, които не зависеха от него, го бяха тласкали към едно поражение след друго и повечето от първите черни роботи бяха унищожени в последните битки. Много малка част от многобройната му армия и само петнайсетина от откраднатите бойни кораби на ЗВС бяха останали непокътнати. Възможностите, с които разполагаше, изглеждаха плашещо ограничени, преди двете наивни компита да предложат своята смела и доскоро немислима схема.
Ако завладееха няколко фабрики с подходящото технологическо оборудване, можеха да построят още черни роботи —
Сирикс можеше да ги използва, за да доведе плановете си докрай.
Създаването на кликиски роботи обаче не бе толкова просто като построяването на космически кораб или издигането на някой скромен жилищен квартал. Този процес изискваше извънредно сложни операции. Глупостта на нападателя не отговаряше на нуждите им. Цялата операция бе просто загуба на време.
Сирикс прекрачи два трупа, запречващи входа на дълбокия тунел, и отново се обърна към
