— Макар че магът-император не е тук, той ме остави начело на империята. Не бях роден за престолонаследник, но тази участ се падна на мен. Вие сте най-добрите ми съветници — това е участта, която се падна на вас.
Изгледа ги твърдо.
— Илдирийците никога не са умеели да измислят нови решения на проблемите. Баща ми каза, че ако не се научим да се променяме, сме обречени на гибел. Ето какво ви възлагам: намерете ми решение. Ние сме Илдирийската империя! Не ме интересува колко отчаян или налудничав може да изглежда планът — предложете начин, по който да отблъснем фероуите.
25.
Превъплътеният фероуи Руса’х
Във вътрешността на пречистените с огън останки от Призматичния палат Руса’х продължаваше да прогаря нишките на своя нов тизм, с помощта, на който щеше да ръководи народа на Илдира. Духовните нишки сияеха ярки и горещи като жичките на блестител. Трябваше да излезе навън и да види какво е постигнал.
Призова пламъци от пода и стените и се обви в завеси от огън, докато не се образува огнено кълбо, което го затвори във вътрешността си като в пашкул. Той се понесе през вече опожарените коридори и разби една врата, за да стигне до външния въздух. Нажеженото му до бяло тяло се носеше над накланящите се кули и минарета на двореца. От това стратегическо място той разгледа владението си. Пламтящият му поглед се насочи навън, към заплетения метрополис Миджистра, доскоро перлата в сърцето на Илдирийската империя.
Руса’х усещаше как се разкъсва между две могъщи задължения, които се бяха превърнали в движеща сила в живота му: да напътства и контролира хората от Илдира и да продължи да възкресява фероуите. Огнените същества вътре в него не ги беше грижа за империята: тяхната битка имаше много по-сложни измерения. Той обаче искаше да спаси хората си.
За свое раздразнение бе научил, че новите искри на фероуи на Терок са били унищожени. Верданите се бяха съпротивлявали с неочаквана сила, подпомогнати от вентали, зелени жреци и дори човешки бойни кораби. Това определено бе неуспех за фероуите, но не и за Руса’х: той имаше всичко, от което се нуждаеше, тук, на Илдира… освен мага-император Джора’х, който отказваше да се върне при хората си независимо колко високо го призоваваха.
Рано или късно Руса’х щеше да намери брат си. Беше само въпрос на време.
С пламтящия си кораб той полетя над покривите на Миджистра, взираше се надолу към паметниците, музеите и вече пресъхналите фонтани. Залата на паметителите беше празна, а обзавеждането вътре — изгорено. По-голямата част от домовете на занаятчиите и общите жилища за металурзи, технолози и така нататък беше изгоряла. Руса’х премина над един медицински център и няколко склада с храна за население, което вече го нямаше.
Острото усещане за празнота го натъжаваше. Сега, когато хидрогите бяха затворени във вътрешността на своите газови гиганти, фероуите можеха да летят, където им хрумне. Можеха да унищожат всичко, което пожелаят, и да се разрастват все повече, докато накрая станат доминиращата сила в целия Спирален ръкав и дори отвъд него.
Руса’х протегна съзнанието си през огромно пространство и се присъедини към фероуите, които прескачаха от една звезда на друга през транскоридорите си. Сега беснееха в наскоро пробудената Дурис-Б, където бяха задействали ядрени реакции и отново бяха запалили звездата. Бяха събудили и много други стари звезди, на които някога се бяха разигравали битки — възвръщаха си териториите, които хидрогите им бяха отнели.
Но Илдира беше
Под огнения си кораб забеляза група отчаяни бежанци да излиза от склада, от който бяха взели провизии за един от лошо скритите си лагери. Илдирийците трябваше да останат в Миджистра и да му благодарят, че ги е върнал в Извора на светлината.
Но когато го забелязаха, те побягнаха в жалък ужас, като не един и двама изпуснаха храните, които носеха. Руса’х можеше да ги подгони. Само с една мисъл можеше да изпрати пламък и да изгори сградите, в които се криеха. С едно движение можеше да открадне душепламъците им, за да подсили огъня на фероуите.
Но предпочете да не го прави. Макар че чувстваше как неуморните същества бушуват под кожата му, им се противопостави. Не можеше да позволи на фероуите да се размножават неконтролируемо. Първоначално възнамеряваше да ги използва, за да постигне собствените си цели, но влиянието му над тях си имаше граници. Техният хаос бе доста силен.
Огнената му колесница обиколи цяла Миджистра, преди накрая да се върне в Призматичния палат. Във въздуха над главата му летяха десетки огромни огнени кълба, постоянно гладни, капризни, неконтролируеми. Нямаха търпение да намерят нещо, което да унищожат.
Може би фероуите биха могли да му помогнат да намери Джора’х…
26.
Магът-император Джора’х
Отчайващо сам на бойния лайнер — далеч от Земята, от Илдира, от всеки — Джора’х се бореше да запази разсъдъка си. Свит в каютата си, той не знаеше колко дни са изминали. Чувстваше само изпълващата го празнота, която заплашваше да го погълне завинаги.
По-голямата част от живота си бе прекарал с убеждението, че Илдирийската империя е всемогъща и всеобхватна. Из целия Спирален ръкав имаше отломъчни колонии, така че мрежата на тизма се разпростираше навсякъде. Колко малко знаеше тогава!
Макар да чувстваше слабост чак до мозъка на костите си, той се застави да стане от леглото. Като маг- император не биваше да си позволява да изглежда победен. Направи със залитане три крачки към ярките блестители, вградени в стените, вперил поглед в бялата светлина: превръщаше я в пристан и убежище.
Поне не беше тъмно. Председателят Венцеслас не го бе подложил на това мъчение — все още не.
Ако извикаше, ако се предадеше, ако се закълнеше да направи това, което искаше Ханзата, дали адмиралът от ЗВС щеше да го върне при хората му? Едва ли. Джора’х бе убеден, че щом се върне в базата на ЗВС на Луната, председателят Венцеслас вероятно ще се опита да го измами. Никога не би го оставил да си отиде.
Някой внезапно почука на вратата и адмирал Диенте влезе, без да изчака да го поканят. Джора’х си наложи да не потръпва от ужасната смразяваща самота, която течеше във вените му.
— Какво… искате?
Диенте запази гласа си безизразен, сякаш правеше доклад на особено безинтересна тема:
— Софтуерните ми експерти изучават базата данни на този лайнер. Намерихме нещо, което прилича на преводаческо устройство, разработено така, че да позволява разговор с кликисите. Вярно ли е?
Джора’х затвори очи и се опита да се съсредоточи въпреки вихрушката от самота, която го обгръщаше. Прерови паметта си.
— Някога, в древни времена, сме комуникирали с кликисите.
— Това устройство все още ли функционира?
— Не сме го използвали от хиляди години. — Магът-император замълча: спомни си още нещо. — Един момент. Адар Зан’нх го е използвал. Да, той е разговарял с кликисите… на Марата.
Диенте кимна.
— Значи ще можем да го използваме, за да преговаряме с тях.
— Преговори… — Джора’х си пое дъх с намерението да се изсмее, но нямаше достатъчно сила. — Вие сте се провинили. Разгневили сте ги. Фероуите може да са най-големият враг на Илдира, но кликисите най-вероятно са вашият най-голям враг, а вие сте прекалено слепи, за да го осъзнаете.
На лицето на Диенте се изписа огромна тъга и умора.
— Ние сами сме нашият най-голям враг. — Гласът му бе толкова тих, че Джора’х едва го чуваше. —
