Докато слушаше, младият скитник преценяваше публиката. Познаваше решителността на мага- император и Слънчевия флот, знаеше, че скитниците и зелените жреци са готови, и бе разбрал, че крал Питър и Конфедерацията ще предложат цялата си помощ. Верданите вече се бяха сражавали с фероуите в световната гора, но когато водоносците се върнаха на Терок, дърветата и войнствените вентали бяха предложили нова възможност за обединяване на силите си, след като гигантските дървесни кораби се бяха оказали уязвими за пламъците на фероуите.
Да, сега съюзниците разполагаха с много начини да се сражават — начини, които никой никога не бе използвал срещу свирепите елементали.
— Руса’х все още ме търси — каза магът-император. — Несъмнено ще се отправи обратно към Илдира, защото очаква да отида там.
— Значи Илдира е мястото, където ще се изправим пред фероуите — отвърна Ческа. — Можем да съберем всичките си съюзници и да се бием с всички оръжия, които имаме.
Адар Зан’нх се усмихна хищно.
— Разполагам с повече от хиляда бойни лайнера, готови за битка.
Кото, който по време на дискусията припряно бе драскал нещо в бележника си, се обади:
— Да, но не можете просто да заудряте тези неща с корабите си — това няма да ни донесе победа. — Поклати глава. — Проектирах някои интересни нови венталски оръжия, макар все още да не съм имал възможност да ги изпробвам.
— И слава богу — измърмори Борис Гоф.
— Бих искал да разгледам тези оръжия — каза адарът. — Могат ли да се приспособят към нашите бойни лайнери?
Кото сви рамене.
— Венталите нямат нищо против да приемат такава форма, каквато ги помолим. Дайте ми размерите и калибъра на оръдията си и ще видя какво мога да направя. — Записа си нещо, после вдигна поглед към Джес. — Но водата, която ми донесе, стигна само за стотина замразени снаряда, които вече предоставих на скитническите кораби. Ако ще атакуваме фероуите масирано, ще ни трябват още хиляди. Десетки хиляди!
— Трябва да подходим към въпроса разумно — намеси се Тасия. — Никакви половинчати мерки. Ако ще тръгваме към Илдира, това навярно ще е последният ни и най-добър шанс срещу фероуите. Просто нямаме право да се провалим.
— Облаците на Голген са просмукани с венталска енергия — каза Ческа. — Можем да извлечем част от нея и да направим нови снаряди, а освен това можем да донесем вода от други венталски планети, за да изградим голям резервоар. Когато се срещнем с фероуите на Илдира, ще сме подготвени.
Малката Осира’х, която досега бе стояла кротко до Нира, изведнъж проговори. Лицето й бе странно, сякаш бе обсебена от нещо.
— Ами хидрогите? — попита тя. — Те ненавиждат фероуите повече от всичко друго.
— Повече от хората ли? — възкликна гневно Дел Келъм. — След цялото разрушение, което причиниха, след опустошаването на небесните мини, след хилядите убити скитници?
— И моят брат — добави Джес.
Магът-император Джора’х погледна дъщеря си и каза:
— Не можем да имаме доверие на хидрогите. Те унищожават. Предават. Веднъж вече направих тази грешка. Не сме чак толкова отчаяни.
— Но щом фероуите са толкова силни, ще ни трябват също така силни съюзници, за да ги разгромят — изтъкна Осира’х.
— Имаме венталите — отвърна Ческа и това сложи край на дискусията.
111.
Нико Чан Тайлар
Макар да бе прекарал седмици нещастен и откъснат от света, Кейлъб Тамблин, изглежда, не бързаше да напусне Йон 12. Пипкаше се и се суетеше в убежището си, докато събираше малкото си вещи, макар че Нико не виждаше нищо ценно в тях.
Дори венталите изглеждаха нетърпеливи да заминат — разтопиха късове лед и доброволно влетяха в товарното помещение на „Водолей“. Цялата ледена планета вече бе просмукана от тях и те бяха силни и готови да се бият с фероуите.
Най-после на Крим му писна и каза на Кейлъб:
— Стига толкова! Качвай се на „Водолей“ Чака ни работа. А и трябва да я спечелим тая война!
От борда на кораба Кейлъб отправи последен поглед към суровия замръзнал пейзаж и затвори въздушния шлюз. Нико издигна „Водолей“ над леда и въведе координатите. По програма всички водоносци трябваше да се върнат на Терок. Благодарение на Джес и Ческа сега у водните същества гореше кураж и решителност и те бързаха да се впуснат в битка с фероуите по начин, по който не го бяха правили никога.
Нико се отдалечи от малкия замръзнал планетоид и се устреми към края на системата.
— Сигурен ли си, че курсът е правилен? — попита баща му.
— Два пъти проверих навигационните изчисления, докато чакахме Кейлъб да си събере вехториите.
— Аха. Значи си разполагал с повече от достатъчно време.
Кейлъб се намръщи.
След малко обаче венталите на „Водолей“ започнаха да се пенят. Блъскаха през палубите и отвесните прегради, гърчеха се в съдовете си. Живата вода изпращаше мълчалив сигнал за тревога. Нико знаеше какво означава това и бързо включи сензора, за да направи пробна проверка.
От краищата на системата на Йон 12 към тях се стрелнаха огромни огнени кълба. Бяха почувствали присъствието на водните същества в кораба и искаха да унищожат „Водолей“ и неговия безценен товар.
Гласът на Кейлъб се извиси в крясък, изпълнен едновременно с гняв и страх:
— Обзалагам се, че точно тия копелета разрушиха водния ми танкер!
Нико трескаво промени курса и започна да прави лупинги, изцеждаше от двигателите на „Водолей“ всяка капка мощност.
Огнените елипсоиди ги настигаха.
— Все още не мога да включа звездните двигатели.
— Ами тогава просто им избягай на тия кълбенца, момче! — извика баща му.
— Нали това правя.
Нико отново рязко смени курса и полетя към системата на Йон 12. Усещаше кипежа и гнева на венталите. Изведнъж разбра какво трябва да направи.
— Връщам се на планетоида.
— И къде ще се скриеш там? — изкрещя Кейлъб.
— Няма да се крием. Венталите искат да отидем там. Страшно са развълнувани.
— Без майтап? — Крим бе стиснал зъби. — Нали каза, че не можеш да общуваш с тях?
— Не мога изцяло, нито ясно, но…
Деветте огнени топки се гмурнаха след тях, сипеха огън. Нико пак промени курса. Не разбираше как венталската вода на кораба му може да отблъсне огнените кълба, които ги преследваха.
Йон 12 приличаше на малка точица космически мъх сред огромната черна празнота. Планетоидът блестеше и ледената му повърхност отразяваше далечната слънчева светлина. По настояване на венталите Нико изчисли орбитален вектор и се спусна още по-надолу, вече летеше над кратерите и замръзналите ниски планини.
Не можеше да си представи какво са си наумили венталите, но им имаше доверие.
„Водолей“ фучеше над ледената повърхност. Крим и Кейлъб бяха толкова уплашени, че дори не отваряха уста да критикуват рискования полет, а самият Нико бе така ужасен, че можеше единствено да внимава да не се разбият. Не знаеше колко още ще издържи така.
