Базил я погали по бузата и й се усмихна. Въпреки цялата невидима кръв, покрила ръцете му, Сарейн трябваше да се преструва така, както никога, иначе Базил можеше да намери извинение да убие и нея. Докато я водеше към спалнята, тя се чувстваше отчуждена и празна, но не го показа. Той изобщо не забеляза разликата.
На Базил не му трябваше дълго време, за да свърши. За него това посещение нямаше нищо общо със секса — той просто искаше да се увери, че държи Сарейн във властта си. Тя се чувстваше омърсена, така че веднага щом реши, че е минало достатъчно време, побърза да влезе в банята и да се измие. Искаше й се да се изкъпе под душа, за да се почувства чиста, но Базил все още не си беше тръгнал и трябваше да се върне при него, а не да се крие. За миг гаденето заплаши да я надвие.
Наплиска лицето си със студена вода и пое дълбоко дъх. С усилие на волята си възвърна спокойствието — Базил бе ненадминат в това. Години наред като негово протеже го бе слушала как говори за необходимостта, налагана от политиката, как трябва да потискаш чувствата си и да следваш избрания курс. Беше се учила от най-добрия.
Докато излизаше от банята, го чу на вратата на апартамента — канеше се да се измъкне потайно. Застина със затаен дъх, надяваше се да не се обърне. Не го повика. Когато Базил затвори вратата, потръпна от облекчение.
Свлече се на разхвърляното легло. За миг почувства, че е неспособна да помръдне, а после започна да дърпа чаршафите и да ги смъква. Не можеше да понесе да усеща мекия плат до кожата си, напомнянето, че вече го е чувствала под себе си, докато Базил отгоре й тласкаше механично. Беше се гърчила под него, но не от страст, а от отвращение. Ненавиждаше се, че я е страх от него.
Вдигна едната възглавница, за да смъкне калъфката, и видя отдолу пакет. Очевидно бе, че го е оставил Базил — значи затова си бе тръгнал толкова бързо. Не искаше да присъства, когато тя намери неговата „изненада“.
Сарейн се загледа в пакета, сякаш бе усойница, навита на кълбо и готова да я нападне: записващо устройство с екран и плеър. Страхуваше се да погледне какво има вътре, но знаеше — от обучението на Базил, разбира се, — че колкото по-бързо разбере каква е заплахата, толкова повече време ще има, за да я обезвреди.
Пусна записа. Изненада се, че Базил не е записал начално съобщение. Загледа невярващо: тя и капитан Маккамон, как помагат на зелената жрица да се вмъкне тайно при крал Питър и кралица Естара, по това време под домашен арест; разговорът с Естара в оранжерията, когато кралицата бе представила на сестра си доказателствата за престъпленията на Базил; проведените шепнешком разговори със заместник-председателя Каин. Беше на всички записи и всеки от тях я изобличаваше недвусмислено.
Мислеха си, че са толкова предпазливи, но Базил ги бе наблюдавал. Всичките.
По гръбнака й потече струйка студена пот. Вече разбираше какво й бе казал Базил. Той отлично знаеше, че зад опита за покушение не е стоял Мечът на свободата. Разполагаше с всички необходими доказателства.
И все пак я бе оставил жива — поне засега. И да знае, че той може всеки миг да промени решението си.
Втурна се обратно към банята и този път наистина повърна.
114.
Антон Коликос
Антон стоеше в празния университетски кабинет и се опитваше да не се поддава на скръбта. Извади нещата си от шкафа и ги подреди на бюрото. Книги и документи, нахвърляни на ръка бележки, писма от родителите му, статии, събрани в специална папка — всичко, от което имаше нужда. Пространният биографичен проект бе прекратен, прекъснат — точно като живота на родителите му.
Но болката, която изпитваше, бе прекалено голяма и Антон не можеше да се застави да се върне към работата си. Някога бе мечтал да опише разработките на известните ксеноархеолози Маргарет и Луис Коликос, но сега тишината и празнотата в кабинета сякаш го задушаваха.
Изглежда, без Вао’сх бе забравил как да прави каквото и да било.
Беше отчаян. Спомни си, че бе обещал да опише и трогателната история на зелената жрица Нира, да разкаже за изпитанията й в лагерите за разплод на Добро и за любовта й към мага-император Джора’х. Сега Нира също я нямаше — бе избягала със Слънчевия флот, когато илдирийците бяха напуснали Луната и бяха изоставили Вао’сх.
И най-важното от всичко: трябваше да се увери, че на Вао’сх е отредено подобаващо място в Сагата за седемте слънца — че ще го запомнят като истински герой, като част от героичната история, а не само като обикновен паметител.
Не знаеше как би могъл да довърши някой от тези проекти.
Със стария паметител бяха работили заедно толкова дълго, бяха разговаряли, бяха обсъждали различните нюанси на неточностите в Сагата и в дълго цензурираните апокрифи. Антон бе превеждал от илдирийски и бе предоставял части от Сагата на жадните земни учени. С Вао’сх бяха истински другари по сърце и дух. Дори и като пленници на Земята пак бяха заедно. Антон изобщо не си бе представял колко самотен ще се чувства без стария паметител.
В Катедрата по илдирийски науки двамата „предоставяха информация“, както гласяха нарежданията на председателя Венцеслас. Ходеха на десетки конференции и изнасяха безброй лекции. Сега, когато стария паметител го нямаше, Антон просто седеше зад бюрото си и се взираше пред себе си.
Деканът му бе дал най-просторния кабинет в цялата сграда. Големите прозорци гледаха към парка и вдъхновените от илдирийското изкуство скулптури. На бюрото имаше четири неизмити чаши от кафе. Едно растение — подарък от някого? — бе потъмняло до кафяво и бе загинало, защото бе забравил да го полива.
Във всеки момент някоя огромна гореща скала можеше да се стовари през атмосферата и да унищожи целия университет. Не го беше грижа.
Населението на цялата планета живееше под сянката на този фатализъм. Някои хора бяха станали драматично религиозни; други отговаряха на възможния свършек на света с див хедонизъм. Мнозина не знаеха какво да правят. На Антон никое бедствие не му се струваше толкова ужасно като смъртта на Вао’сх. Въздъхна дълбоко. Чу, че някой чука на вратата, и вдигна поглед.
И видя майка си.
Впери поглед в нея. Маргарет също го гледаше.
— Здравей.
Мълчанието продължи един невъзможно дълъг миг.
— Къде беше? — изтърси накрая той.
Не можеше да си спомни как го е направил, но в следващия миг вече бе станал от бюрото и тичаше към вратата. Майка му изглеждаше скована и беше ужасно слаба. Той я стисна в прегръдката си — чисто автоматична реакция; не можеше да си спомни последния път, когато Маргарет го бе прегръщала. Родителите му винаги бяха дотолкова погълнати от археологическите си разкопки, че не знаеха как да се държат с деца, дори и пораснали.
Продължи, почти без да си поема дъх:
— Търсих те! Умолявах председателя Венцеслас да изпрати екипи да те търсят и той го направи. Направих какви ли не проучвания, а после заминах за Илдира. — Поклати глава, сякаш се опитваше да се отърси от глупавите си мисли. — Беше толкова трудно да получавам новини там.
— Никой не знаеше къде съм — каза тя. — Бях прекалено далеч. Прекалено, прекалено далеч. Винаги си обичал епичните истории, а тази е цяла сага, и то каква.
— Ще ми я разкажеш, нали? — Антон осъзна, че може би все пак ще успее да довърши тази дълго планирана биография.
Маргарет се замисли.
— Откъде да започна? От черните роботи? Как баща ти загина на Рейндик Ко? Как живях сама сред кликисите години наред? Как най-накрая успях да се върна? — Погледна го със странна усмивка. — Помниш ли онази музикална кутийка, която ми подари — онази, която свиреше „Гринслийвс“?
