Безмилостните огнени кълба скъсиха разстоянието още повече и изригнаха топлина, която се накъдри като завеса и почна да разтапя леда.
И тогава, докато „Водолей“ минаваше над големия разтопен кратер, образуван от експлозията на реактора, капанът щракна. Венталите се надигнаха от местата, където ги бе приковал ледът, като огромни бликащи гейзери.
Фероуите не можаха да се отдръпнат навреме, за да избегнат залповете освободена вода. Като същински водни вулкани, изригващите вентали блъснаха деветте елипсоида. От дебелия лед изригна още жива вода и обгърна фероуите. Войнствените вентали унищожиха първичните огньове.
— Страхотен номер — обади се Кейлъб. — И много обещаващо начало на голямата битка, за която не спираш да говориш.
И тримата се разсмяха облекчено.
112.
Роб Бриндъл
Роб стоеше до адмирал Уилис на борда на „Юпитер“ и гледаше към Земята с чувства, объркани като курса на разпръснатите отломки от Луната. Някога тази планета бе неговият дом — мястото, където родителите му бяха служили през детството и младостта му, където за пръв път бе попълнил формулярите за присъединяване към ЗВС, горящ от желание да се сражава с хидрогите.
Усещаше огромна празнота в гърдите си всеки път, когато погледнеше към разрушената Луна, от която не бе останало нищо, освен разбити скали, летящи във всички посоки. Бе получил първоначалното си обучение в лунната база — същата, в която бе срещнал самонадеяната скитничка Тасия Тамблин Искаше му се да ги бе придружила на тази мисия, но вместо това тя бе отлетяла заедно с Кото Окая за Голген, а после и към други, неизвестни места, за да помогне на изследователя да изпробва своята кликиска сирена.
А задачата на самия Роб бе да се върне на Земята и да се изправи пред това невъобразимо бедствие.
От години не бе виждал майка си, а с баща му се бяха разделили при болезнени обстоятелства, когато Роб предпочете да остане верен на крал Питър, а не на Ханзата. И все пак на Пим Роб бе забелязал някои признаци, че позицията на баща му вече не е така категорична.
Днес обаче нямаше как да избегне срещата с генерал Конрад Бриндъл. Новият главнокомандващ на Земните въоръжени сили щеше да дойде на „Юпитер“, за да обсъди ситуацията с адмирал Уилис. Роб не се съмняваше, че срещата ще е интересна.
Когато конфедерационните кораби пристигнаха на Земята, ЗВС ги посрещнаха — или пресрещнаха — предвождани от зловещия „Голиат“ и много повече поправени кораби, отколкото очакваха. След няколко напрегнати мига корабите на Конфедерацията получиха неохотно разрешение да се залавят за работа.
Въпреки усилията си досега корабите на ЗВС бяха успели да отклонят само един процент от падащите на Земята късове. Невъзможно бе да забележат и спрат всички, но с толкова много опитни помагачи Роб се надяваше да увеличи успеваемостта поне до деветдесет процента.
Въпреки това дори само една по-голяма отломка да паднеше на Земята, животът на планетата щеше да бъде унищожен…
Хората на адмирал Уилис и скитниците се заеха със задачата с упоритост и решителност. Доброволците от клановете се перчеха със способностите си, работеха като хиперактивни мравки, поправящи разрушен мравуняк. Отначало адмиралът се дразнеше, че не следват стриктно заповедите й и не спазват нито командната верига, нито стандартните процедури. Когато обаче скитниците се разпръснаха в широка мрежа с разнородните си кораби, тя установи, че се справят чудесно и без надзор.
Хиляди кланови кораби — най-вече товарни и съгледвачески — придружаваха военната флотилия със знаците на Конфедерацията. Летяха в широк фронт в търсене на отломки и сензорите им бяха настроени и за най-фините следи. Всеки път, когато откриеха нещо тревожно, изпращаха координатите на големите кораби и на „Юпитер“. Бяха изтрили данните за маршрута си, за да освободят място за все по- нарастващите по обем сведения за опасностите, които дебнеха от небето. Компютрите проектираха сложна мрежа от орбитални линии и главата на Роб се бе замаяла от огромния брой късове, които трябваше да бъдат отклонени, без да се броят онези, които тепърва трябваше да открият.
— Никога не съм мислила, че ще го чуя от собствената си уста — каза адмирал Уилис, — но тази работа май ще дойде много дори на скитническите кланове, да не говорим, че обитателите на Земята са полудели!
— Полудели? Или отчаяни?
— Едното често води до другото.
Спасителните екипи трябваше да определят кои отломки представляват най-голяма опасност. Като използваха концентриран язерен огън, силни експлозиви и част от атомните бомби от запасите на адмирал Уилис, конфедерационните кораби разбиха най-големите късове на парчета, които на теория бяха достатъчно малки, за да изгорят в атмосферата. Някои огромни късове бяха достатъчно далеч, та грижливо обмислените експлозии да ги накарат да се отклонят в по-безопасни орбити, с което проблемът се отлагаше поне временно.
Опитните скитнически съгледвачи бързо показаха на по-тромавите пилоти от ЗВС как точно трябва да се работи. Ескадрили кораби по цял ден кръстосваха космоса, търсеха лунните отломки сред празнотата и изчисляваха предполагаемите им пътища на падане.
Ремонтните комплекси на роботите бяха ремонтирали още няколко кораба на ЗВС и те също се включиха в търсенето. Всеки нов съд беше полезен, но въпреки това Роб не изпитваше особена симпатия към черните роботи. След като бе затворен в газов гигант от хидрогите и черните роботи, след като знаеше как роботите бяха предали Тасия и бяха заграбили по-голямата част от флота на ЗВС, Роб си оставаше подозрителен.
На главния екран на мостика на „Юпитер“ се появиха големите открити кораби, които строяха Сирикс и другарите му. Извънземните конфигурации бяха заимствани от стари кликиски планове. Защо председателят Венцеслас им позволяваше да го правят? Направо не бе за вярване.
Дежурният офицер докладва на Уилис:
— Командната совалка на ЗВС току-що кацна, госпожо. Генерал Бриндъл ще е тук след няколко минути.
Адмиралът погледна Роб и каза:
— Бихте ли го придружили до мостика?
Стомахът на Роб се бе свил, но той се застави да се усмихне, макар да знаеше, че не е успял да я заблуди.
— Разбира се, адмирале. С удоволствие.
Баща му дойде сам — въпреки изискванията на протокола бе оставил офицерите си в совалката. Роб знаеше, че обича да върши нещата сам. „Генерал Бриндъл“. Все още не можеше да свикне с новия ранг на баща си. Но пък нали сега самият той бе „командир“.
Конрад Бриндъл стоеше в коридора пред асансьора, облечен в чисто нова униформа на ЗВС, допълнена с наскоро пришитите на рамото му звезди. Вместо обичайното му неразгадаемо изражение по лицето му се сменяше цяла гама от чувства.
— Не знам дали трябва да ти отдам чест, или не — каза Роб.
Баща му се намръщи.
— На твое място не бих се тревожил за това точно сега. Имаме много по-важни въпроси.
— Ами тогава ела да те заведа при адмирал Уилис — каза Роб и му направи знак да влезе в асансьора. — Знаеш ли, ние винаги сме се опитвали да помогнем. — Осъзна, че това може да е единственият им шанс да поговорят насаме, макар и за кратко. Вратите се затвориха и асансьорът започна да се изкачва към мостика. — Благодаря ти за това, което направи на Пим.
И двамата знаеха, че действията на Конрад вероятно бяха спасили живота на Роб.
— Генерал Ланиан ме принуди да го направя. — Баща му го погледна хладно, после от устата му изведнъж потече истински порой от думи. — Роб, бях побеснял, когато ми обърна гръб на Терок. Обучението ти, клетвите ти за вярност, безупречната ти служба ти беше готов да захвърлиш всичко това заради шепа бунтовници, които разкъсаха Ханзата! Обърна гръб на Ханзата, на ЗВС!
