— Мисля, че нещо куца в логиката ти — осведоми го Патрицият.
— Едва ли, сър. Много е просто. Аз съм доброволец. Само че не искам да бъда. Но кога ли това е имало някакво значение?
— Разумно приказва, да знаете — обади се Ридкъли. — Завръщал се е след какви ли не…
— Видяхте ли? — отегчено се усмихна Ринсуинд на лорд Ветинари. — Отдавна си го живея този мой живот. Знам как се нарежда.
Около Главината винаги имаше обирджии. Намираха си плячка из закътаните долини и недостъпните храмове, пък и сред вещите на по-неподготвените любители на приключения. Прекалено много хора, когато съставят списъка с опасностите при търсене на изгубено съкровище или на древна мъдрост, пропускат да поставят на първо място „човека, който стигна там малко преди теб“. Една от тези шайки се навърташе из любимия си район и забеляза първо чудесно екипиран боен кон, вързан за спаружено от студа дърво. После зърнаха и огъня, запален в плитка долчинка за защита от вятъра. На жаравата вреше котле. Накрая откриха и жената. Беше привлекателна или поне преди трийсетина годинки бе притежавала доста обикновена хубост. Сега приличаше на учителка, каквато ти се е искало да имаш в първи клас — онази, която проявява съчувствие при дребни произшествия, например обувка, пълна с пикня.
Седеше наметната с одеяло, за да се топли. И плетеше. В снега до нея стърчеше най-грамадният меч, който обирджиите бяха виждали.
Умните бандити незабавно щяха да задълбаят мислено в явните несъответствия. Тези обаче бяха от другия вид, заради който е измислено понятието „естествен подбор“. Жената вдигна глава, кимна им и продължи да плете.
— Я да видим какво си имаме тук? — започна главатарят. — Ти да не си…
— Задръж за малко, моля те — прекъсна го възрастната жена и стана. — Протегни ръце напред, младежо. Бързичко ще навия ново кълбо. Надявах се някой да намине насам, за да ми помогне.
Показа му чиле вълнена прежда.
Обирджията го пое неуверено, долови и как бандитите му се ухилиха. Все пак разтвори ръце с подходяща според него гримаса — „тя изобщо не си представя какво ще й направим“.
— Така е добре — похвали го старата жена.
И го ритна злобно в слабините с невероятно ловко, макар и не особено подобаващо на дама движение. Посегна надолу още докато той се свличаше, докопа котлето, лисна го точно в лицето на най-близкия му съучастник и си взе плетивото, преди и той да е паднал.
Двамата все още живи и здрави обирджии нямаха време да помръднат, но после единият се опомни и скочи към меча. Олюля се назад под тежестта му, острието обаче му се стори насърчително дълго.
— Аха! — изпъшка и вдигна оръжието. — Бабичко, как си го носила туй чудо, по дяволите?
— Мечът не е мой — отрече тя. — Беше на ей онзи мъж.
Бандитът рискува да погледне настрана. Чифт ходила с бронирани сандали се подаваха иззад близката скала. Ходилата бяха огромни.
„Да, де, но имам оръжие. Вярно, ама и той е имал…“
Жената въздъхна и измъкна две игли от плетивото. Светлината пробяга по тънката стомана, а одеялото падна от раменете й на снега.
— Е, господа?
Коен извади парцала от устата на менестрела, който се блещеше с ужас.
— Синко, как се казваш?
— Вие ме отвлякохте! Вървях си по улицата, а вие…
— Колко? — спря го Коен.
— Какво?
— Колко ще струва да ми съчиниш сага?
