— Тоест „Умник съм аз“, така ли? — увлече се менестрелът.
Последва миг на спиращо сърцето двоумене, но Коен се ухили и го тупна по гърба. Все едно го цапардоса с лопата.
— Ей на туй му викам аз стил! Какво имаше още?… А, да… в сагите никой не говори. Винаги изричат нещата.
— Изричат ли?
— Ами например „И ето що изрече Вулф Мореходеца“, чатна ли? И… и… и… хората винаги са някакви. Като мен — аз съм Коен Варварина. Ама може и Коен Дръзкия или Коен Многоубиеца, таквиз ми ти работи.
— Ъ-ъ… а защо правите това? — престраши се менестрелът. — Трябва да го вмъкна в сагата. Значи ще върнете огъня на боговете, така ли?
— Ъхъ. С лихвите.
— Но… защо?
— Щото видяхме как умряха мнозина стари приятели — намеси се Калеб.
— Тъй си е — подкрепи го Уили Момъка. — А ние тъй и не зърнахме едри женища на грамадански коне да се спускат и да ги отнасят в Залата на героите.
— Когато умря Дъртия Винсент, пък той беше един от нас — продължи Уили Момъка, — къде се дяна Леденият мост, за да отиде на Пира на боговете, а? Довършиха го, ама първо го оставиха да се размекне от пухени постели и сдъвкана от някой друг храна. Почти всички ни докопаха.
— Ха! Млечни шейкове! — злобно се изплю Тръкъл.
— К’во? — събуди се Хамиш.
— ХАМИШ, ТОЯ ПИТА ЩО ИСКАМЕ ДА ВЪРНЕМ ОГЪНЯ НА БОГОВЕТЕ!
— Ъ? Все някой трябва да го върне! — изкиска се Хамиш.
— Щото светът е възголям, пък ние още не сме го обиколили целия — подхвана Уили Момъка.
— Щото ония мръсници са безсмъртни — продължи Калеб.
— Щото гърбът ме тормози в студените нощи — вмъкна и Тръкъл. Менестрелът се обърна към Коен, който бе вперил поглед в земята.
— Щото… — промълви Коен — …ни оставиха да остареем.
В този миг им се нахвърлиха от засада. Снежните преспи сякаш изригнаха. Огромни фигури се втурнаха към Ордата. И мечовете се озоваха в изпосталелите, осеяни със старчески петна ръце с бързина, родена от опита. Вдигнаха се боздугани…
— Я задръжте всички! — кресна Коен заповеднически.
Сражаващите се замряха. Остриета потрепваха на косъм от гърла и кореми. Коен отметна глава и се взря в напуканите ръбести черти на огромен трол, който бе замахнал с боздуган да го размаже.
— Не те ли познавам отнякъде?
Магьосниците се трудеха на смени. Част от морето пред флотилията оставаше спокойно като изкуствено езерце в парк. А отзад духаше равномерно силен вятър. Магьосниците наистина си ги биваше да боравят с климата, защото номерът не е толкова в силата, колкото в познаването на лепидоптерията. Както подхвърли Архиканцлерът Ридкъли, достатъчно е да знаеш къде са проклетите прословути пеперуди на хаоса.
Следователно само някаква случайност от рода „едно на милион“ можеше да пъхне подгизналия дънер под дъното на шлепа. Сътресението не беше нищо особено, но Пондър Стибънс, който внимателно буташе омнископа на колелца по палубата, се озова по гръб, заобиколен от искрящи парчета. Ридкъли доближи забързано, гласът му преливаше от загриженост.
— Лошо ли е повреден? Господин Стибънс, туй ни струваше стотина хиляди долара! О, виж го само! Десетина парчета!
