— Колко е хубаво да те ценят — смънка Злия Хари, свел поглед и изчервен.
— И какво ли друго те чака? — настоя Коен. — В тия времена кой друг може да прояви уважение към един свестен Повелител на мрака? Много сложен стана светът. Вече не принадлежи на такива като нас… само ни задавя до смърт с краставички.
— Коен, а ти какво си намислил? — попита Злия Хари.
— Ами реших, че е време да си отидем, както почнахме. Последно хвърляне на заровете. — Коен отново потупа буренцето. — Време е да върнем нещо.
— …норк, норк.
— Ти да млъкваш.
Нощем лъчи светлина проникваха навън през дупки и процепи в платнището. Лорд Ветинари се чудеше дали Леонард изобщо спи. Не изключваше възможността да е стъкмил някакъв механизъм, който ла го върши вместо него.
В момента обаче си имаше по-неотложни грижи. Превозваха драконите в отделен кораб. Твърде опасно беше да ги допуснат наблизо. Корабите все пак са направени от дърво, а дори в най-добро настроение драконите бълваха мънички огнени кълба. А ако вълненията им дойдеха в повечко, просто избухваха.
— С тях всичко ще бъде наред, нали? — попита Патрицият, като внимаваше да не доближи клетките. — Ако някой от тях пострада, ще си имам сериозни разправии със „Слънчевият приют“ в Анкх-Морпорк. Подобна перспектива никак не ме блазни, уверявам ви.
— Сър, според господин да Куирм няма никаква причина да не се завърнат живи и здрави у дома.
— А вие, господин Стибънс, бихте ли поверил живота си на устройство, тласкано напред от дракони?
Пондър преглътна на сухо.
— Сър, не съм човек, склонен към героични прояви.
— И какво ви липсва за целта, ако мога да знам?
— Може би ми пречи прекалено развитото въображение.
Лорд Ветинари си помисли, че обяснението е логично. За разлика от останалите хора, които имаха във въображението си мисли и картини, Леонард си представяше форми и пространства. Дори сънищата му наяве бяха придружени със схемичка за изрязване на частите и указания за сглобяване.
Патрицият осъзна, че все по-силно се надява другият му план да успее. Ако на нищо друго не можеш да разчиташ, търси упование в молитвата…
— Добре, момчета, укротете се. Хайде по-кротко.
Хюнон Ридкъли, Висшият жрец на Слепия Йо, плъзна поглед по гъмжилото от жреци и жрици, изпълнило докрай огромния храм на Малките богове.
Хюнон имаше много общи черти със своя брат Муструм. И той беше убеден, че работата му е преди всичко организаторска. Мнозина ги биваше в самата вяра и той ги оставяше да се занимават с призванието си. Но молитвите не стигат, за да са изпрани одеждите навреме, а сградата да е ремонтирана. Напоследък боговете се множаха… и май наброяваха повече от две хиляди. Разбира се, повечето си оставаха мъничета. Но не беше излишно да ги държи под око. Защото боговете до голяма степен са въпрос на мода. Да вземем Ом като пример. В един миг беше кръвожадно малко божество в обезумяла от жегата страна, в следващия вече се нареди сред божествените тузари. И го постигна, като не отговаряше на молитвите, но по толкова динамичен начин, че винаги оставяше надеждата един ден да отговори и тогава… олеле-мале! Хюнон от десетилетия побеждаваше в разгорещените теологични диспути, като не се свенеше да размахва свирепо кадилницата. И този изобретателен похват му се стори потресаващ.
Естествено имаше и абсолютни новаци като Анигър, Богинята на смазаните животинки. Кой би предвидил появата й с прокарването на по-гладки пътища и направата на по-скоростни возила? Но боговете нарастват с призоваването им при нужда, а предостатъчно умове възклицаваха безмълвно: „О, господи, сега пък каква твар блъснах?“
— Братя! — провикна се Хюнон. — И сестри, разбира се.
Гълчавата стихна. Няколко люспици пресъхнала напукана боя паднаха от тавана.
— Благодаря. Сега ви моля да ме чуете. Ние с колегите… — посочи застаналите зад гърба му висши духовници — …обмисляхме тази идея доста дълго, уверявам ви, и у нас не останаха съмнения, че тя е напълно обоснована от теологична гледна точка. Да продължим нататък, моля\
