— Само намеквам, че ако гръмнем боговете, може да си имаме неприятности — продължи Злия Хари. — Малко е… непочтително.
— Хари, навремето не си ли осквернил някой и друг храм?
— Аз също имах храмове, Уил. По едно време бях и Злият демон. Имах си Храм на ужаса.
— Ъхъ, сам си го издържаше — ухили се Уили Момъка.
— Вярно, трий ми сега сол в раната — нацупи се Хари. — Само щото никога не съм бил сред големите играчи…
— Хайде, стига, знаеш, че не се отнасяме тъй към теб. Уважавахме те. Ти спазваше Кодекса. И поддържаше вярата. Е, Коен обаче реши, че боговете направо си го просят. А аз се тревожа само за мъчнотиите, дето ни предстоят.
Злия Хари се взря в заснежената клисура пред тях.
— Имало някаква вълшебна пътека нагоре към върха — обясни Уили Момъка. — Само че трябва първо да минем през бъркотия от пещери.
— Непристъпните пещери на страха — промълви Хари. Уили го изгледа одобрително.
— Значи и ти си чувал за тях? Някакво прастаро предание гласи, че ги пазят пълчища от страховити чудовища и дяволски коварни капани, никой не успявал да мине оттам. А, да… Имало и опасни пропасти. После ще плуваме в подводни кухини, пазени от великански човекоядни риби. И оттам никой не можел да мине. След туй ни чакат някакви побъркани монаси, накрая имало врата, която се отваря само с отговора на древна гатанка… Всичко си е както обикновено.
— Голямо бъхтане ще падне — отбеляза Злия Хари.
— Вече знаем отговора на гатанката — успокои го Уили Момъка. — „Зъби“.
— И как отгатнахте?
— Нямаше нужда. Винаги отговорът е „зъби“ в тия досадни стари гатанки. — Уили Момъка изпъшка, когато избутаха количката през по-висока пряспа. — Най-трудното ще е да минем навсякъде с тая проклетия на колела, без Хамиш да се събуди и да забърка някоя каша.
Седнал в кабинета си нейде из своя мрачен дом в околностите на Времето, Смърт се взираше в дървената кутия. — МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА ОПИТАМ ОЩЕ ВЕДНЪЖ.
Пресегна се, взе едно котенце, погали го по главата, предпазливо го постави в кутията и затвори капака.
— ЗНАЧИ КОТКАТА УМИРА, КОГАТО И СВЪРШИ ВЪЗДУХЪТ?
— И тъй би могло да стане, господарю — отвърна Албърт, личният му сипа. — Но май същината е в друго. Ако съм разбрал правилно, не знаете дали котката е жива или мъртва, докато не я погледнете.
— АЛБЪРТ, ЩЕ НАСТЪПИ ГОЛЯМ ХАОС, АКО ДОРИ АЗ НЕ ЗНАМ ДАЛИ НЯКОЯ ТВАР Е ЖИВА ИЛИ МЪРТВА, БЕЗ ДА Я ПОГЛЕЖДАМ.
— Ъ-ъ… ами според тая теория, господарю, самото поглеждане определяло дали е жива или не.
Смърт като че се засегна.
— НИМА НАМЕКВАШ, ЧЕ СТИГА ДА ПОГЛЕДНА КОТКАТА, ЗА ДА Я УБИЯ?
— Изобщо не е тъй, господарю.
— ВПРОЧЕМ НЕ МИ Е ПРИСЪЩО ДА ПРАВЯ СТРАШНИ ГРИМАСИ.
— Честно казано, господарю, не ми се вярва и самите магьосници да схващат тия измишльотини с… неопределеността ли беше, несигурността ли… По мое време не се занимавахме с глупости. Който не беше сигурен, умираше.
Смърт кимна. Вече му беше трудничко да върви в крак със съвременността. Ето, ла вземем паралелните измерения. С паразитните беше друго, разбираше ги. Защото живееше в едно от тях. Те представляваха не съвсем пълноценни вселени, които можеха да съществуват само вкопчени в друга вселена-гостоприемник като рибата-лоцман в акула. паралелните измерения означаваха, че каквото и да направиш, в някоя друга вселена не см постъпил така.
