А това поставяше изтънчени главоблъсканици пред същество, за което по природа всичко беше определено и ясно. Все едно да играе покер срещу безкраен брой противници.
Отвори кутията и извади котенцето. То го зяпна с нормалното безумно смайване, типично за всички котенца.
— НЕ ПОНАСЯМ ЖЕСТОКОТО ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОТКИТЕ — заяви Смърт и полека остави животинчето на пода.
— Според мен цялата работа с котките в кутии си е една от ония метафори — сподели Албърт.
— АХА. ЗНАЧИ ЛЪЖА. Смърт щракна с пръсти.
Кабинетът му не заемаше място в общоприетия смисъл. Стените и таванът бяха по-скоро украса, а не пространствено ограничение. Този път те се стопиха и ги замени гигантски пясъчен часовник.
Размерите му не се поддаваха лесно на изчисляване, но личеше, че трябва да бъдат измервани в километри.
Вътре сред падащите песъчинки се виеха мълнии. А на стъклото беше гравирана великанска костенурка.
— СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ЩЕ ТРЯБВА ДА РАЗЧИСТИМ, ЗА ДА ОСВОБОДИМ МЯСТО ЗА ТОЗИ — отбеляза Смърт.
Злия Хари коленичи пред олтара, набързо стъкмен предимно от черепи, които се въргаляха в изобилие из тези жестоки земи. В момента се молеше. През дългия си живот като Повелител на мрака, макар и дребен, бе завързал по някоя връзчица с другите измерения на битието. И познатите му бяха… един вид богове. Носеха имена като Олк-Калат, Смукача на души, но пък, откровено казано, разликата между боговете и демоните поначало си е мътна. — О, Могъщи — започна Хари. Добро начало, религиозно съответствие на „До този, за когото се отнася“. — Длъжен съм да те предупредя, че една шайка герои се катери по планината, за да те унищожи с върнатия огън. Дано ги поразиш с яростни мълнии, а после обърни благосклонен поглед към своя покорен слуга, а именно Злия Страшен Хари. Послание към мен можеш да изпратиш до госпожа Гибънс, „Изглед към долмена“ 12, Гащ-и-Чорап, Лламедос. Освен това, ако имаш такава възможност, бих се радвал на местенце, където има истинска яма с лава. Щото всеки друг злодей- повелител се е сдобил със страхотна лава, ако ще и да се е насадил върху сто стъпки скапана алувиална почва, да ме прощаваш за клачианския, ама това си е истинска дискриминация срещу дребния предприемач, без да се обиждаш.
Изчака малко, в случай че получи отговор, въздъхна и доста мъчително се изправи.
— Аз съм гаден, незаслужаващ доверие Повелител на мрака. А те какво очакваха? Казах им. Предупредих ги. Е, стига да зависеше от мен… но какъв Повелител на мрака щях да бъда, ако…
Зърна нещо розово по-нататък. Покатери се на камък с навят сняг, за да вижда по-добре.
След две минути всички от Ордата се скупчиха при него и замислено оглеждаха сцената, макар че менестрелът едновременно с това повръщаше.
— Е, туй си е рядка гледка — прецени Коен.
— Кое, мъж да е удушен с розова прежда ли? — не разбра Калеб.
— Не, аз пък се загледах в другите двама…
— Да, чудеса можеш да сториш с игли за плетене — призна Коен. Озърна се към импровизирания олтар и се ухили. — Хари, ти ли го направи? Каза, че искаш уединение замалко.
— Аз и розова прежда? — изнерви се Хари.
— Извинявай, че те заподозрях — отвърна Коен. — Е, нямаме време за зяпане. Да вървим да ги видим ония Пещери на ужаса. Къде ни е певецът? А, добре. Спри да драйфаш и вади бележника. И първият, дето се остави скрито острие да го среже на две, е тъпчо, ясно? Чуйте ме всички… Опитайте се да не будите Хамиш, разбрахме ли се?
Хладно зелено сияние изпълваше морето.
Капитан Керът седеше на носа на кораба. Ринсуинд, който бе излязъл за унила вечерна разходка по палубата, установи слисан, че стражникът шие нещо. — Емблема на мисията — обясни Керът. — Виждаш ли? Тази е за теб.
— Но за какво ми е?
— Да ти укрепи духа.
— А, тази щуротия ли… Ами ти си го имаш в изобилие, Леонард изобщо не се нуждае от него, а аз никога
