не съм го имал.
— Знам, че така проявяваш чувството си за хумор, но според мен е жизненоважно да има нещо, което да сплотява екипажа — сподели Керът, продължавайки да шие невъзмутимо.
— Има. Нарича се стремеж за оцеляване.
Ринсуинд разгледа емблемата по-внимателно. Досега не бе имал такова нещо. Да, де, излъга, но… Веднъж получи емблемка „Здрасти, аз вече съм на пет годинки“, а по-лош подарък не може да се измисли за шестия ти рожден ден. Най-отвратителният ден в живота му.
— Имаме нужда и от насърчителен девиз — сети се Керът. — Магьосниците са вещи по този въпрос, нали?
— Защо да не е „Morituri nolumus mori“, звучи съвсем на място — мрачно предложи Ринсуинд. Устните на Керът шаваха, докато разнищваше израза.
— „Ние, обречените на смърт…“ Останалото не го знам.
— Насърчава, та няма накъде повече — увери го Ринсуинд. — Блика направо от сърцето.
— Чудесно. Благодарен съм ти. Веднага ще се заема — обеща Керът. Ринсуинд въздъхна.
— Ти се вълнуваш, а? И то искрено.
— Истинско предизвикателство е да се отправиш натам, където още никой не е отивал. — Грешиш! Отправяме се натам, откъдето никой още не се е върнал. — Ринсуинд се подвоуми. — Е, освен мен. Но аз не пропаднах надалеч и… някак се стоварих обратно върху Диска.
— Разказаха ми за това. И какво видя?
— Целият дотогавашен живот мина в миг пред очите ми.
— Вероятно този път ще видим нещо по-интересно.
Ринсуинд се вторачи сърдито в Керът, който отново се съсредоточи в шиенето. Всичко в човека пред него беше спретнато и делово. Изглежда се миеше старателно. Освен това според Ринсуинд беше неизлечим идиот само с бръмбари между ушите си. Но неизлечимите идиоти не пускат такива лафове.
— Ще взема иконограф и много бои за духчето — добави Керът. — Нали знаеш, че магьосниците искат да правим какви ли не наблюдения. Такава възможност се падала веднъж в живота.
— Няма да се сприятелим с теб, както виждам — призна си Ринсуинд.
— Известно ли ти е какво всъщност иска Сребърната орда?
— Пиене, съкровища и жени. Мисля обаче, че от известно време може да не държат толкова на третото.
— Но нима не са имали всичко това и досега?
Ринсуинд кимна. Ето какво ги озадачаваше. Ордата бе имала всичко. Поне онова, което може да се купи с пари, а понеже в Уравновесяващия континент пари не липсваха, значи са разполагали наистина с всичко.
Хрумна му, че когато вече си имал всичко, значи не ти предстои нищо.
Мразовитата зелена светлина в долината се отразяваше от надвисналия лед на централния връх. Преливаше се като вода. А през нея с мърморене и заяждания напредваше Сребърната орда.
Зад тях, почти превит на две от ужас и непоносима уплаха, с бяло лице като човек, видял неописуеми страхотии, се влачеше менестрелът. Дрехите му бяха разръфани. Единият крачол на стегнатия му клин беше откъснат. От него се стичаше вода, макар че парцалите му тук-там бяха опърлени. В треперещата му ръка подрънкваха останките от прехапаната наполовина лютня. Личеше, че е опознал живота преди всичко в предполагаемо последния му миг.
— Като за монаси не бяха чак побъркани — изказа се Калеб. — По-скоро бяха жалка картинка. Виждал съм монаси, дето имат пяна по устите.
— А на някои от чудовищата бездруго им беше време за вечен покой, истината ви говоря — обади се Тръкъл. — Честно да ви река, срамувах се да ги изтребвам. Ами че те бяха по-стари и от нас.
— Рибите си ги биваше — заинати се Коен. — Истински грамадански гадини. Хич не беше зле, защото тъкмо доядохме моржа — напомни Злия Хари. Хари, твоите бандяги се представиха страхотно — похвали го Коен. — Туй тяхното дори не беше тъпотия. За пръв път виждам толкоз глави, строшени от собствения меч.
