— Добри момчета бяха — отрони Хари. — Кретени до самия край. Коен се ухили на Уили Момъка, който смучеше порязания си пръст.
— Зъби, а? Отговорът винаги бил „зъби“, тъй ли?
— Добре, де, добре, понякога е „език“. Уили Момъка се озърна към менестрела.
— Записа ли оня момент, дето посякох великанската тарантула? Певецът бавно вдигна глава. Скъса се още една струна на лютнята.
— Ммууа… — изблея той.
И другите от Ордата побързаха да се скупчат около него. Защо да оставят един от тях да се намъкне в най- хубавите стихове?
— Нали няма да забравиш как рибата ме глътна и й разпорих корема отвътре?
— Ммууа…
— А успя ли да видиш как се разправих с оная великанска шесторъка статуя?
— Ммууа…
— Какви ги дрънкаш, бе? Аз очистих статуята!
— Ммууа…
— Тъй ли било? Съсякох я през кръста, приятелче. От такъв удар никой не оцелява!
— И що не й отсече главата, а?
— Ами не можах. Някой вече я беше клъцнал.
— Ей, гледайте, бе, той не си записва! Що не си записва? Коен, кажи му и ти, че трябва да си записва!
— Я го оставете на мира за малко — заповяда Коен. — Май оная риба не му понесе.
— Че какво толкоз? — изненада се Тръкъл. -Издърпах го, преди да го сдъвче. После в коридора сигурно бързичко е изсъхнал. Нали се сещате, дето неочаквано изригваха пламъци.
— Като гледам, нашият певец не очакваше неочакваните пламъци — предположи Коен.
Тръкъл изразително вдигна рамене.
— Който не очаква неочакваните пламъци, да си седи вкъщи.
— Пък и май щяхме да загазим с ония демони от преизподнята, дето пазеха портата, ако Хамиш Бесния не се беше събудил — продължи Коен.
Хамиш се размърда в количката си под купчината възголеми рибни филета, увити нескопосано в оранжеви монашески раса.
— К’во?
— РЕКОХ, ЧЕ СЕ РАЗСЪРДИ, ЩОТО ТИ ПРЕКЪСНАХА ДРЯМКАТА! — кресна Коен.
— Да, бе, тъй си беше!
Уили Момъка си разтърка единия крак.
— Няма да увъртам, едно от ония чудовища за малко не ме докопа. Май е време да зарежа занаята.
Коен веднага се вторачи в него.
— И да умреш като Дъртия Винсент ли?
— Е, не…
