— А аз знаех, че нямаш никаква нужда от скъпоценности. Добрутро, Зъл Хари. Добрутро, момчета. Придърпайте си камъни и седнете край огъня. Кой е този кльощав нещастник?
— Туй ни е бардът — представи го Коен. — Певецо, туй е Вена Гарванокосата.
— Какво?! — стресна се менестрелът. — Не може да е тя! Дори аз съм чувал за Вена Гарванокосата — тя е висока млада жена с… о-о, да…
Вена въздъхна.
— Старите истории още се помнят, а? — Приглади сивеещата си коса. — А и аз отдавна съм госпожа Макгари, момчета.
— Да, чух, че си се укротила — осведоми я Коен, бръкна с черпака в котлето и опита гозбата. — Омъжила си се за ханджия, нали? Окачила си меча на стената, народила си дечица…
— Имам внуци — гордо съобщи госпожа Макгари, но усмивката й избледня след миг. — Единият върти хана, ама другият се захвана с хартиения бизнес.
— Ханджийството е достоен занаят — одобри Коен. — Няма обаче голямо геройство в търговията на едро с канцеларски стоки. Раните от книжнината не са като от меч. — Той примлясна. — Добре готвиш, момиче.
— И аз се чудя — призна Вена. — Изобщо не подозирах, че имам такава дарба, ама хората се стичат при мен от километри, за да се облажат.
— Нищо ново, значи — вметна Тръкъл Простака. — Хъ-хъ-хъ.
— Тръкъл — промърмори Коен, — помниш ли как ме помоли да ти кажа, ако простееш прекалено?
— Е?
— Ето, сега го направи.
— Както и да е — усмихна се мило госпожа Макгари на изчервения Тръкъл, — седях си вкъщи, откакто Чарли се спомина, и си мислех — това ли беше? Остава ми само да чакам Мрачния жътвар ли? И тогава… попадна ми онзи свитък…
— Какъв свитък? — в един глас попитаха Коен и Злият Хари. После се спогледаха.
— А бе, знаете ли — подхвана Коен и бръкна в торбата си, — и аз намерих тоя древен свитък с карта как да стигнем до планината и с описани хитринки как да се промъкнем до…
— Аз също — прекъсна го Хари.
— Ама нито думичка не изтърва!
— Коен, аз съм Повелител на мрака — търпеливо напомни Злия Хари. — От мен не се иска да бъда благотворител.
— Поне ми кажи къде го намери.
— О, в някаква прастара запечатана гробница, която изтърбушихме.
— Аз пък намерих моя в един прашасал склад в Империята — каза Коен.
— А моят ми беше оставен в хана от един пътник, облечен в черно от главата до петите — обясни госпожа Макгари.
Настъпилото мълчание беше нарушено от менестрела.
— Ъ-ъ… Извинете…
— Какво? — обърнаха се и тримата към него.
— Аз ли се заблуждавам или нещо пропускаме?
— Какво например? — заядливо попита Коен.
— Нали във всички тези свитъци е описано как да стигнете до планината — опасен път, по който никой досега не е оцелял?
