По-късно сподели все пак, че устройството на Леонард си го бива. Само след пет минути, прекарани в механизма, той реши, че предпочита сигурната гибел.
— Повърна отново — отбеляза Деканът.
— Но вече се справя по-добре — прецени Професорът по неопределени изследвания.
— Как можа да го кажеш? Предишния път успя да се сдържи цели десет секунди!
— Да, но сега повръща повече и по-надалеч — възрази Професорът, докато се отдалечаваха по палубата.
Деканът погледна нагоре. Не беше лесно да видиш очертанията на летящата машина в сенките на покрития с брезент шлеп. Върху по-интересните части бяха проснати парчета зебло. Разнасяше се силна миризма на лепило и лак. Библиотекарят, който имаше склонността да участва във всяко начинание, висеше кротко под един напречник и набиваше клинове в някаква дъска.
— Ще използва балони, помни ми думата — заяви Деканът. — Вече си представям всичко. Балони, платна, такелаж и така нататък. Нищо чудно да има и котва. Засукани измишльотини.
— В Ахатовата империя имали толкова големи хвърчила, че можели да издигнат човек над земята — спомена Професорът.
— Значи може би просто прави още по-голямо хвърчило.
Встрани от тях Леонард Куирмски си седеше в кръг от светлина и чертаеше. От време на време подаваше поредната страница на притичал чирак, който тутакси отфучаваше нанякъде.
— Видя ли какво измисли той вчера? — сети се Деканът. — Хрумнало му, че може би ще им се наложи да излизат от машината насред полет, за да я поправят, и… ето ти устройство за летене насам-натам — на гърба ти е завързан дракон! Каза, че било за аварийни случаи!
— Че какъв авариен случай ще е по-лош от дракон, вързан на гърба ти? — учуди се Професорът.
— Именно! Този човек сякаш е живял досега в кула от слонова кост! — Така ли? Нали Ветинари уж го бил заключил някъде на тавана? — Е, да, но исках да кажа, че ако човек живее така години наред, кръгозорът му е много ограничен според скромното ми мнение. С какво друго да се занимава, освен да отбелязва минаващите дни с чертички на стената?
— Говори се, че рисувал чудесно.
— Хъм, картини… — презрително изсумтя Деканът.
— Но неговите били толкова майсторски направени, че очите на нарисувания те следят навсякъде из стаята.
— Сериозно? А какво прави останалата част от лицето?
— Ами остава си на мястото, предполагам.
— Не ми звучи много приятно — сподели Деканът и двамата продължиха нататък по палубата.
А седналият зад работната си маса Леонард обмисляше как корабът ще бъде управляван в разреден въздух и прилежно рисуваше роза.
Злия Хари стисна клепачи.
— Хич не ми е добре.
— Лесно е, щом свикнеш — утеши го Коен. — Зависи само как гледаш на нещата.
Злия Хари отново отвори очи.
Стоеше на широка зеленикава равнина, която полегато се спускаше наляво и надясно. Все едно се беше качил върху висок затревен рид, който се простираше към замъглената от облаци далечина.
— Като разходка е — насърчи го Уили Момъка.
— Ама проблемът ми не е в краката — възрази Злия Хари. — С тях си нямам разправии. Не се погаждам с мозъка си.
— Помага, ако си представиш, че земята е зад теб — подсказа Уили Момъка.
