погрижите за намиране на човек, който да ви секундира. Желателно е да бъде с дворянски произход, за да има дуелът благороден характер. Вие ме разбирате…
Когато в европейските страни дуелите излязоха от мода, в монархическа Русия те бяха изкуствено възродени и затвърдени в бита на офицерското съсловие със специален указ от 18 май 1894 година. Руското законодателство продължаваше да смята дуела за престъпление, но бе принудено да оправдава офицерите, още повече че който откажеше да се бие, биваше изпращан в оставка, без да е подавал молба…
Панафидин се качи на дежурния катер, който се приближи до борда на флагманската „Русия“, и намери лейтенант Петров X.
— Извинявайте. Отдавна помня вашия номер от флотските списъци, но в паметта ми не е останало вашето име и презиме.
— Алексей Константинович — представи се Петров X.
— Алексей Константинович, нужен ми е секундант за дуел и си помислих, че няма да ми откажете такава услуга. Познавам ви като мъжествен човек, заедно с вас неведнъж съм участвувал в „призови групи“ на японските кораби. И освен това вие просто сте ми симпатичен.
— Благодаря ви за оказаната чест — каза Петров X, като въздъхна тежко. — При цялото ми уважение към вас се отказвам да ви бъда секундант, тъй като съм убеден противник на дуелите, при които тържествуват не доказателствата за истината, а единствено случайният каприз на изстрела. Но дори и да бях привърженик на дуелите, все едно — бих ви отказал…
— Защо?
— Разберете ме правилно и не ми се сърдете. Дуелът ще доведе във всички случаи до разследване, ще викат секундантите в щаба и тогава, току-виж, ги изхвърлят от флота. А пък аз твърде много ценя службата си на крайцерите. Освен това съм семеен човек… имам деца!
— Извинявайте — не настоява повече Панафидин.
— Впрочем желая ви успех — изпрати го Петров X.
Мичманът не се обиди и отиде на „Шилка“, където внимателно го изслуша капитан втори ранг Беклемишев.
— Съвсем не е време за това! — разстрои се той. — Но аз разбирам, че не можете да се откажете. Съгласен съм да ви помогна в това глупаво занимание. Още повече че за разлика от другите мен оставка не ме заплашва. Защото няма желаещи за моето място…
В магазина за оръжие „Лангелите“ срещу сто рубли залог секундантите взеха под наем старомоден калъф с пистолети за дуел. Според правилата от кодекса за дуелите противниците получават оръжие по жребий. Както показа следствието, Беклемишев беше казал на лейтенанта с бенка на бузата:
— В нашите ръце е съдбата на хора! Нека да преместим с един милиметър мушките, за да не уцелят и двамата… За това ще знаем само вие и аз!
Но секундантът на Житецки се бе възпротивил:
— Дуелът е въпрос на чест. Как може вие, дворянинът, да ми предлагате подобни фокуси?
Беклемишев му отговори раздразнено:
— Но нали от един милиметър зависи човешки живот. Вие, лейтенант, навярно още не сте срещали смъртта отблизо и затова трудно можете да ме разберете. Ако животът ви беше се подредил другояче, щяхте да се съгласите да преместите даже с цял сантиметър мушките…
До четвъртък Панафидин не усещаше никакво вълнение, спеше нормално, хранеше се с апетит, а това, което предстоеше да стане край Рекичката на признанията, му се струваше някаква дреболия. И наистина той ли, дето е преживял страшната касапница на крайцерите близо до Цушима, ще се страхува от черния гледец на пистолета? В петък се погрижи за външността си, избръсна се спокойно, нае файтонджия и потегли към Гнилия кът.
Всички се бяха събрали на просторната поляна, от която се виждаше заливът Златният Рог. Житецки се разтъпкваше, поглеждайки често към небето. Лейтенантът с бенка на бузата направи решително крачка към Панафидин, скрил ръце с пистолетите зад гърба си.
— В коя ръка? — попита той.
— Все ми е едно. Дайте например в дясната…
Днес Беклемишев изглеждаше лошо. Нервно дърпаше златната верижка на часовника на гърдите си и по това приличаше на братовчеда Плазовски, който обичаше да си играе с шнурчето на пенснето.
— Ще припомня правилата — каза Беклемишев. — Дистанция двадесет и пет крачки. Времето — четири секунди. Можете да стреляте при устното броене „Едно, две, три — стой!“. Всичко ясно ли е?
— Благодаря — отвърна Панафидин.
Отведоха него и Житецки в двата края на поляната. Наредиха им да застанат с гръб един към друг. След това прозвуча команда:
— Можете да се обърнете с лице… приближавайте се!
Високата влажна трева се заплиташе под краката. В небето крещяха чайки: „Чии сте вий? Чии сте вий?“
Методичният диктат на времето:
— Едно… две… три… стой!
Панафидин не помръдна. Изстрелът бе заслепяващ. Житецки отпусна ръката, в която държеше пистолета:
— Бог ми е свидетел, че не съм му мислил злото…
Още дълго Панафидин стоя неподвижен.
После въздъхна, поглъщайки дълбоко чистия утринен въздух. Започна да се обръща някъде настрани и падна върху хълбок.
Беше още жив и за него не бе успяла да угасне синевата на пристанището. Още го заслепяваше белият камък на вълшебния руски град. Панафидин гледаше настойчиво по посока на рейда, от който веднъж бяха заминали крайцерите, но не се завърнаха обратно.
Бе останал само един и той позна своя флагман:
— „Русия“ — прошепнаха устните, изстивайки.
В джоба на мундира му намериха извадка от някаква книга: „Русия е безразлична към човешкия живот и към хода на времето. Тя е безмълвна. Тя е вечна. Тя е непобедима…“
„Панафидинският Летописец“ беше отпечатан в Москва десет години след неговата гибел. Гробът на мичмана бе забравен и безмилостно стъпкан от времето, също както гробовете на прадедите му…
Оттогава са изтекли много и много години…
Върху твърдото дъно, сякаш поставен върху здрав пиедестал, крайцерът „Рюрик“ си остава за нас вечен паметник на руския героизъм. Над него, падналия в смъртоносен бой, сега преминават стремително новите кораби от новата епоха с екипажи от новите поколения.
Над „гроба“ на „Рюрик“ съветските крайцери пускат в морето венци, изплетени от маргаритки, набрани от зелените поляни на далечната родина. И тогава в негова чест гърмят салюти!
Корабите са като хората — те също имат нужда от слава, от уважение и от безсмъртие… Вечна им памет!
Но даже и загиналите кораби имат бъдеще.
Информация за текста
© 1985 Валентин Пикул
© 1989 Юлия Пенева-Павлова, превод от руски
Валентин Пикул
1985
Сканиране, разпознаване и редакция: MesserSchmidt, 2008
Публикация
Валентин Пикул. Крайцерите
Роман из живота на един млад мичман
Превела от руски Юлия Пенева-Павлова, 1989
Редактор Васил Данов
Художник Стефан Десподов
Художествен редактор Огнемир Киров
Технически редактор Елисавета Зорова
Коректор Анка Ангелова
Формат 84?108/32. ЛГ VI/566.
Дадена за печат на 15. IX. 1989 г. Подписана за печат на 3. I. 1990 г.
Печатни коли 18. Издателски коли 15,12. УИК 17,13. Издателска поръчка № 62.
Техническа поръчка № 91184. Код 24/95363/5617–129–89. Цена 1,93 лв.
