Валентин Пикул
Крайцерите
Роман из живота на един млад мичман
На светлата памет на Виктор, който мечтаеше за морето, и морето ни го отне — завинаги.
Ръждивото и вече износено желязо на релсите остро и напрегнато скърцаше под колелата на сибирския експрес…
— Не е ли време да се приготвим? Скоро ще пристигнем.
На спирка „Кипарисова“ нямаше нищо за разглеждане освен грамадите нацепени дърва, приготвени за зимуването на жителите от близкия град. След гара Седанка с уютно разположените вили, след спирка „Първа рекичка“, където обитава вечно гладна рота сапьори и трупат пари бивши сахалински каторжници, след цялото това блаженство — съвсем не райско — пътническият влак се устремяваше по брега на Амурския залив по-нататък, към призрачния град. Владивосток се е издигнал на ширината на Флоренция и Ница, но през зимата заливът Златният Рог стягаше в ледени клещи руските крайцери, които икономично подгряваха ненаситните си стомаси-котли със скъпи английски кардифски въглища…
Шафнерите вече обикаляха вагоните, събирайки бакшишите:
— Дами и господа, няма защо да се бърза, понеже Русия свършва тук — нататък няма накъде да се пътува. За новопристигналите препоръчваме — хотелите „Тихият океан“, в който има ресторант с женски хор и тропическа градина, не е лош и „Европейски“ с циганските песни, а в стаите на Гамартели румънци цяла нощ свирят на цигулка…
Е, изглежда, пристигнахме където трябва. Страшно е даже да слизаш от вагона, като си помислиш, че тук е краят и началото на великата Русия, а по- нататък се издигат сребристите вълни на океана. Да постоим за малко на перона и да послушаме разговорите на прадядовците и прабабите си, като ги извиним предварително за тяхната наивност:
„О, колко мило, че ни посрещате!“ „Чакахме, чакахме… Какво ново има в Русия?“ „Ами нищо. Наташа все пак се развежда с Володя.“ „Ужас! Такава любов беше, и изведнъж… кой би повярвал?“
„Сега, мадам, при Елисеев продават котлети-консерви. Отваряш кутията и всичко е готово. Човек може да полудее, като си помисли какво ще започнем да лапаме след сто години.“
„Петряев нищо повече ли не пише?“ „Къде ти ще пише! Вече го затвориха.“ „Такъв мил човек… За какво?“ „За политика. Че за какво друго затварят хората?“ „Кажете, сега Рахманинов изнася ли концерти?“ „Не зная, душичке. Но ми показаха жена му. Плоска като дъска. Не, не такава жена му трябва на великия Рахманинов.“
„А как са столичните вестници? Оживиха ли се?“ „Да. Цензурата зачерква навсякъде думата «ананас».“
„Че заради какво пък такива репресии срещу ананасите?“
„Нима не сте чули? Горкият ни Коля в едно тронно слово казал: «А на нас господ е поставил…» Та това е нецензурно!“
Отминаваше лятото на 1903 година. Наскоро американците пречукаха третия си президент, а сърбите изхвърлиха през прозореца на белградския дворец- конак крал Обренович с неговата дама на сърцето Драга Машина. След хагските конференции за всеобщо разоръжаване всички страни спешно започнаха да се въоръжават. Русия и Япония учтиво си разменяха поклони на тържествените дипломатически приеми, давани по случай поредната размяна на мнения по корейския въпрос. В същото време американците екстрено прокарваха водопровод и канализация в Сеул, искайки да съблазнят бедните корейци с удобствата на своите разкошни тоалетни чинии. Новият президент на САЩ Теодор Рузвелт се изказа, че в спора на Токио с Петербург американската страна ще поддържа японците. Английските войници се готвеха да щурмуват стръмнините на Тибет, техните канонерки пазеха устието на Яндзъ, британският флот следеше от пристанищата на Уейхайуей руската ескадра в Порт Артур…
Край гората пътниците наемаха файтони:
— Не е за вярване, че съм накрай света. Значи това е улица „Светланска“? Сиреч, вашият Невски проспект… А сега накъде завиваме? Към „Алеутска“… божичко, колко е романтично всичко!
Владивосток се губеше в отвратителните покрайнини на Гнилия кът, пак там течеше и Реката на признанията, където се усамотяваха влюбените, за да могат, пазейки се от стършелите, да се обясняват в безумна любов. Яркосините води на Златния Рог и на Босфора люлееха задрямалите крайцери, под дъната им танцуваха ята скариди, сочни и вкусни, в дълбокото пропълзяваха тлъсти лениви писии, а заситени раци мърдаха огромните си щипки…
Владивосток е краят на света. Нататък няма нищр.
— И няма и да има — твърдяха жителите кореняци.
Никой още не мислеше за война и в шестте магазина за ноти във Владивосток имаха богат избор за любителите на музиката. Младичкият мичман Серьожа Па-нафидин купи за виолончелото си „Страница от албума“ на Брандуков. В магазина на братя Сенкевич на „Алеутска“ му предложиха „Souvenir de Spa“ от прочутия Франсоа Серве (също за виолончело).
— Няма да съжалявате — казаха братята, — та това е лайпцигско издание на старата фирма „Брейт-копф“… Впрочем, господин мичман, вие нали бяхте от крайцера „Богатир“?
— Да, младши щурман съм. Почти цяло полугодие пътувахме от Шчечин около света, докато хвърлим котва на рейда в Златния Рог… Намираме се точно срещу Гнилия кът.
— Нима в плаването бяхте с виолончелото си?
— Наложи се да го държа в гардероба. Много се страхувах ще го опазя ли от влагата, особено в Индийския океан.
— Вие би трябвало да посещавате дома на доктор Парчевски.
— Извинете, не го познавам. Кой е той?
— Как така? Известен доктор. Много богат човек. Приема клиентки, табелката му е на „Алеутска“. Самият Франц Осипович не свири, но всяка събота у тях се събира квинтет или квартет… Кой ходи ли? Пощенският чиновник Гусев е първа цигулка. Полковник Сергеев от интендантското управление, той е главно на виолата. Ходят и млади хора.
— Благодаря, това е интересно — отговори Панафидин.
— Отбивайте се при нас. Ще ви бъдем много задължени… Отдавна чакаме нови пратки от московската фирма „Юргенс“!
Не, още никой не мислеше за война.
В бригадата крайцери флотските офицери лекомислено си правеха шеги, сякаш пощурели от виното и свободата, от скуката и лудите пари. Една нощ те изпораз-местиха табелите на най-важните учреждения в града. В резултат на това две родилки от парахода, които крещяха с всичка сила, сутринта бяха докарани в дома на коменданта на Владивосток, а ординаторите в женската клиника изучаваха със смях заповедите по гарнизона за задължително козируване…
Николай Карлович Райценщайн, командир на бригадата крайцери, приключи със закуската.
— Мичман Житецки — обърна се той към адютанта, — не се ли сещате случайно кой е направил всичко това?
Благообразният Игор Житецки направи умна физиономия:
— Никога не съм бил доносник. Но онази нощ са видели в един файтон мичман Плазовски от „Рюрик“ и мичман Панафидин от „Богатир“… С тях била и госпожа Нинина-Петипа, за която казват, че е обладана от зли духове.
— Ее — отговори началникът. — Плазовски е с юридическо образование и би трябвало да знае на какво мирише тази история. А госпожа Нинина-Петипа… нима в нея са се вселили духове?
В щабната канцелария на бригадата крайцери иззвъня телефонът.
— Николай Карлович, открихте ли виновниците от своята разюздана бригада? — запита комендантът.
— Разбира се! Но никога не съм бил доносник. Ако чак толкова ви се е приискало да намерите виновните, смятайте, че лично аз съм пребазирал табелите… Можете да ме изпратите в ареста. Какво? Защо е направено? Просто си спомних лудешките мичмански младини… с духовете! Всичко хубаво. Имам чест!
През лятото на 1903 година жителите на Владивосток за последен път видяха от прозорците си цялата страшна бронирана мощ на портартурската ескадра под флага на вицеадмирал Старк. Ние, русите, видяхме ескадрата, но японците, живеещи във Владивосток, най-внимателно я следяха. Подложиха я на изследване през оптическите призми на далекогледите си офицерите от британските крайцери, забързали към Златния Рог с „визити на вежливост“. Най-сетне адмирал Старк издаде заповед „На поход!“ и помръдвайки лениво витлата, както тлъсти моржове вдървените си перки, тежките грамади на руските броненосци заминаха да зимуват в Порт Артур, а на внезапно опустелия рейд във Владивосток останаха осиротелите крайцери „Русия“ и „Гръмобой“, „Богатир“ и „Рюрик“. На известно разстояние от нос Егерхолм леко димеше едно голямо транспортно „корито“ — „Лена“. Акваторията на пристанището се оживяваше от обичайната шетня на безименните миноносци, които изпълняваха всякаква работа, заради което ги наричаха недотам учтиво „кученцата“.
Ако някой матрос от крайцерите се провинеше, го заплашваха:
— Ти какво, да не ти се е приискало да отидеш на кученце? Умната, че там така ще се нагълташ със солена вода, че никаква медицина няма да я изпомпа…
Но на крайцерите обикновено се оправяха по свой начин, прилагайки кратка и общодостъпна процедура. Командирът ревеше от мостика:
— Хайде, боцмане! Ей на оня рижавия… дай му една праскова.
Следваше замахване с юмрук, после тракване на зъби — и прасковата е изядена. Доста отдавна не бе имало праскови по магазините, затова пък на крайцерите просто „преяждаха“ с тях. Райценщайн казваше:
— Че как иначе да я караме? Та нали ако не се пълни главата на тази паплач, тя съвсем ще побеснее…
Военният министър Куропаткин наскоро се върна от Япония. В своите бодри отчети той увери правителството, че Япония не е готова за война, а руският Далечен изток е превърнат в непобедим Картаген. Тогава художникът Верешчагин бе във Владивосток, готвейки се да посети Япония. Той не даде на никого никакви отчети, но на любимата си жена съобщи по частен път: „Според всички отзиви и флотът, и сухопътната войска на Япония са много добри, тъй че без
