и с пищов да го вкараш в трамвай, затова янките показват на пътниците в края на всяка трамвайна линия безплатни увеселителни представления с акробати на въже. А който е пропътувал два пъти маршрута, му показват в края на пътуването филм из живота на тексаските каубои…
— Е, и как ще завърши цялата тази шумотевица? — Корейците вече са изгорили три трамвая. Не без помощта на самураите, за които не е изгодно влиянието на Америка върху работите на Изтока…
Александър Фьодорович Стеман погледна часовника:
— Е, хайде. Жена ми сигурно се е уморила да чака…
Катерът го закара до градското пристанище, вкъщи съпругата го посрещна с приготвени билети за театър. Като се преоблече, Стеман се окичи с ордени: румънски „Железен кръст“, пруски „Червеният орел“, френски „Почетният легион“, японски „Свещеното съкровище“. От руските ордени имаше само „Станислав“ и „Владимир“ с мечове. Съпругата му помогна да пъхне кристалните копчета в пращящите от колосването маншети.
— Знаеш ли, Любочка — каза й той между другото, — този негодник Панафидин все пак е ходил при Райценщайн… навярно се е жалвал! Ако стане война, незабавно ще изхвърля зад борда неговото виолонче-ло и ще бъда прав. Според устава всички дървени предмети следва да бъдат унищожени по време на бойни действия…
Стеман очакваше войната с Япония, даже я желаеше, за да сложи на раменете си еполетите на контраадмирал.
От каютата си Панафидин надникна в коридора.
— И какво, момчета, няма ли го командира? — попита ординарците.
— Съвсем не, ваше благородие. Нощуват на брега.
— Слава богу, човек може поне да си посвири… Сергей Николаевич произхождаше от дребни дворяни, чиито гробове се бяха заличили по Кронщатските гробища и покрай бедните тверски селца. От времето на Петър Първи службата във флота бе станала наследствена за Панафидини и рядко някой изневеряваше на корабите. В паузите между плаванията те се женеха, създаваха потомство, което изоставяха още в люлката заради нови пътешествия. В рода на Панафидини отдавна се бе проявила склонността към литературата (но като че ли никой от тях не бе показал слабост към музиката). Една случайна находка в килера — виолончело, изработка на Джузепе Гуарнери — бе изправила момчето на кръстопът, между две бурни стихии…
Ординарецът Гаврюшка почука на вратата на каютата:
— Извинявам се. Донесох ви чайче.
— Благодаря ти, брат. Остави го.
— А може ли да послушам как свирите?
— Разбира се. Ще ми бъде драго. Слушайте… Колебанията на юношата били разсеяни от баба му, която поставила зад иконостаса две листчета. На едното пишело „Консерватория“, а на другото — „Морско училище“. След като се помолила на светите угодници, баба му измъкнала наслуки листчето, което доведе внука й в каютата на крайцера „Богатир“. Край вратата на каютата, открехната нарочно от ординареца, стояха смълчани матроси.
— Харесва ли ви?
— Много. А не ви ли пречим?
— Ами, не. Сен-Санс… как няма да ви харесва?
Когато беше гардемарин, Панафидин ходеше на уроци в столичната консерватория и за цял живот бе запазил похвалата на професор Вержбилович: „Имате силен лък, притежавате ясна фраза. Естествено, още ви липсва виртуозност, но в пасажите… не е лошо, не е лошо.“ Инструментът наистина притежаваше старинно благородство. Вълнообразните „ефове“ (прорезите FF върху корпуса на виолончелото) добре резонираха звука. Даже го беше срам да държи инструмента в гардероба, сякаш го е откраднал и сега трябва да го крие. Под звуците на музиката си спомняше дядовото имение, старите портрети по стените, роднините и съседите, сред които не бе угаснал споменът за Пушкин. Понякога на мичмана даже му ставаше неудобно — пушкинистите пишеха за фамилиите Вулф, Керн, Пешчурови, Жандр и Веляшеви, а за мичмана те бяха просто роднини, просто съседи, живели на древната тверска земя…
Матросите изслушаха неговото изпълнение до края. — Покорно благодарим — каза един от тях. — Сам знаете, че от такъв животец като нашия понякога човек може да пукне. А виж, като послушаш музика, ти и поолеква… Благодарим!
Те полека затвориха вратата, а мичманът настани виолончелото върху удобното ложе от небесносиньо кадифе. Преди лягане прегледа мързеливо вестниците. Ще имали война или не? Вероятно все пак няма да има, тъй като граф Кайзерлинг, собственик на китобойна флотилия, е преместил кантората си от Владивосток в Нагасаки.
„Трябва да заспя—каза си мичманът. — Най-добре е да заспя…“
Заспа с надеждата, че не остава много до събота.
(Прочутият виолончелист Пабло Казалс по това време бил на гастроли в Русия. Той пише, че руските младежи „жадуваха да работят за своя народ, да му разкрият нови хоризонти и същевременно страдаха от съзнанието за своето безсилие. Мнозина от тях се увличаха от музиката, търсеха в нея някаква компенсация, някаква утеха. Когато избухна революцията от 1917 година, съвсем не бях изненадан“.)
Император Николай II изпратил випускниците от курса, в който бил и Панафидин, с унилото напътствие: „Мнозина от вас заминават с корабите за Далечния изток и един бог знае какво ви чака там.“ А междувременно още в Шчечин се говорело по корабостроителниците, че адмирал Того е избрал за своя флот най-добрите варианти от английските проекти за крайцери — цялостна броня, повишена скорост; сдвоените оръдия са в бронирани кули! Тогава младият мичман още не искаше да повярва, че гордите бели лебеди, които отиваха да защитят далекоизточните граници на отечеството, можеха да отстъпват дори в най-малка степен на противника… Не вярваше!
А положението в света ставаше все по-напрегнато.
Престарялата кралица Виктория вече бе преминала в небитието, но колониалните завети на викторианството оставаха непоклатими за нейните наследници. Лондон имаше готов стереотипен отговор на всички упреци за ограбване на света: „Нашето присъствие тук (или там) е наложително, тъй като всяка странична намеса би навлязла в сферата, представляваща интерес за британската корона.“ Когато завзеха Лхаса, те крещяха, че спасяват Индия от нашествието на руските конквистадори. Оказа се, че техните канонерки при Яндзъ са спасявали Китай от броненосците на Германия. Присъствието си в Сиам англичаните оправдаваха с това, че трябва да спасяват бедните сиамци от френските колонизатори. Ескадрите на Англия както винаги пореха водите на Персийския залив, а Уайтхол се задавяше от крясъци, че те пазят нещастните персийци от руската алчност…
Русия още не знаеше тези редове, от които капе кръв:
Но историкът Ключевски вече предупреждаваше студентите:
— Началото на XX век, това е барутен арсенал…
Самата Англия се въздържаше да воюва с Русия. Но като постоянно насъскваха Япония срещу Русия, викторианците искаха да укрепят своите позиции в Азия, за да могат по-лесно да експлоатират богатствата на Китай. При това кайзерова Германия тихомълком подтикваше царя-бащица към Корея и Манджурия, понеже в Берлин разбираха, че като изтощи Русия на Изток, Германия ще засили своите позиции в Европа — срещу Франция и Англия.
Приблизително това е истинската причина за войната, която се подготвяше. Наивните руски дребни буржоа даже се учудваха:
— Че за какво пък се тревожат милите япончета? Ние, русите, никога не сме ги нападали, както правеха англичаните и американците. Между нас никога не е имало, пък и не може да има гранични недоразумения… И какво си мисли маркиз Ито?
Някои по-осведомени хора казваха:
— Хагската мирна конференция, свикана по инициатива на Петербург, призова всички държави към разоръжаване. В този случая ние се оказахме без подкрепа. Та нали ако кажеш на дивака да остави тоягата, той още начаса, напук, ще направи още три такива тояги…
Навремето Ръдиърд Киплинг пише за японците: „Много жалко, че такива дребни хора притежават невероятно голяма амбиция.“ Токио възвести пред света, че престоят на руската ескадра в Порт Артур е заплаха за народите от цяла Азия. При това самураите деликатно премълчаваха, че в същия този регион Германия владее фортовете Кю Чао (Циндао), английският флот дрънка с оръжието на бронираните крайцери в Уейхайуей, а французите припряно се настаняват в Гуанджоу. Японските империалистически амбиции нараснаха неимоверно, когато Англия сключи с Токио договор, насочен срещу Русия…
— Русия се оказа в критично положение — умуваха офицерите от ескадрата на Старк. — Тя би искала да се измъкне от Манджурия, но вече не може; тъй като, щом си отидем оттук, още на другия ден насам ще се втурнат японските дивизии. Петербург като побъркан непрекъснато изпраща проекти за нови отстъпки. Но японците не отговарят на мирните предложения…
Точно сега японските вестници (а в Япония те бяха безброй) открито призоваваха към война, наричайки русите „отдавнашни и злостни врагове на народа на Ямато“. Ето какво пише в тях: „Излишно е да се мисли, че войната с Русия ще продължава 3–5 години. Руската армия сама ще си отиде от Манджурия веднага щом бъде разгромен руският флот.“
През тези дни княз Еспер Ухтомски, познавач на далекоизточните страни, изнасяше в Петербург публични лекции:
— Ако Русия изучеше по-добре Япония, а Япония познаваше по-добре Русия, ако руси и японци се срещаха не само на пазарите във Владивосток, а живееха с общите интереси на съседи, и дума нямаше да става за война между нашите страни. Тази война, ако избухне, може да бъде изгодна само за милионерите от Англия, Германия и Америка, но тя ще се окаже бедствие за нашите народи…
Княз Ухтомски завърши своето слово с думите: „Между руси и японци е възможна най-близка дружба, доказателство за която е любовта към Русия на обикновените японци, които са живели и работили в Русия!“
Обаче „мъдрият“ Плеве, министър на вътрешните работи, искаше война. Той писа на Куропаткин, че за да се спре революцията, ни трябва една малка победоносна война. Императорът и царят също искаха да повоюват.
