шумно продухват фановата система, очиствайки „Миказа“ от битови мръсотии.
— Дипломатическите отношения с Петербург са прекъснати, но думата „война“ произнасяме първи ние… Ние, флотът! Нашият посланик Курино вероятно вече е напуснал руската столица, а руският посланик в Токио барон Розен още не знае, тъй като телеграмите за скъсване на отношенията са задържани от нашите служби на телеграфа в Нагасаки… Сутринта ще бъдем на път към Порт Артур!
Ординарците внесоха подноси, отрупани с чашки саке, и Того подаде най-малката от тях на адмирал Уриу, който беше се прочул във флота със склонността си към алкохолизъм:
— На вас предстои да атакувате Чемулпо, където сте длъжен да разрушите руския крайцер „Варяг“ и канонерката „Кореец“.
Вицеадмирал Гиконойя Камимура командуваше японските крайцери и Того му подаде малко по-голяма чашка:
— Щастлив съм да служа с вас — каза Того. — Предстои ви да извадите от строя всички крайцери на Владивосток…
В 7 часа сутринта на 24 януари обединеният флот на японския император, разбивайки тежките сипеи на вълните, излезе в морето. Една бронирана армада, пре-наситена с активен човешки материал и с най-добри механизми европейско производство. В кубриците офицерите учеха матросите да пеят нова песен:
Във всичко това се криеше частица от тайна, която имаше твърде голямо значение. Английската колония Уейхайуей се намираше в самия край на полуостров Шандун, както Порт Артур беше разположен при завършека на полуостров Квантун (Ляодун). Те бяха като два остри зъба, стърчащи от устата на Печелийския залив. Англичаните предоставиха своето пристанища Уейхайуей на адмирал Того. Именно от английско пристанище японските миноносци, разтресени от свирепо напрежение, се втурнаха да атакуват корабите на руската портартурска ескадра.
Разбира се, парламентът на английския крал бе отказвал да признае този факт, тъй като в такъв случай японското нападение срещу Русия би изглеждало като съвместна агресия. Но истината все пак беше установена. Тя се потвърждава и в научната монография на нашия историк А. Галперин „Англо-японският съюз“.
И така, войната започна без обявяване на война.
През нощта на вероломното нападение руската ескадра стоеше на външния рейд на Порт Артур, оголена откъм морето. Японските миноносци взривиха броненосците „Ретвизан“ и „Цесаревич“ и повредиха крайцера „Палада“. Руската ескадра откри хаотичен, но толкова плътен огън, че повторни атаки не последваха. После в неравен бой с ескадрата на адмирал Уриу геройски загинаха „Варяг“ и „Кореец“.
Първите несполуки съвсем не обезкуражиха екипажите на бойните кораби. Но тогава се появи една клеветническа измислица, в която беше замесена Мария Ивановна Старк, жената на адмирала. Чужди на събитията хора, лошо ориентирани в законите на флотската служба, разнасяха из страната жестока и нелепа клюка:
— Чухте ли какви неща стават у нас? Точно в онази нощ адмирал Старк решил да празнува Мариинден и вдигнал бал до небесата. Офицерите слезли от корабите, за да танцуват. Того само това чакал — дошъл и захванал наред да съсипва… Казват, такива дупки изпонаправил по корабите, че можеш да пъхнеш през тях цяло теле.
Клеветата за Мариинден, разобличена отдавна от очевидци и историци, уютно си е намерила топло местенце в литературата, минавайки от книга в книга като изгоден момент за подсилване на сюжета: ето, вижте ги нашите глупаци, танцуват, а враговете ги побеждават. Всъщност, знае се точно, че Старк не е правил никакъв грандбал. В онази нощ току-що е завършило съвещанието с командирите на кораби, всички офицери, както и матросите, не са напускали бойните си постове… Но кой е авторът на този анекдот? Самият наместник на царя, Алексеев, никога не е опровергавал версията за Мариинден, именно за да оправдае своята заповед — ескадрата да остане на външния рейд на Порт Артур! В този случай Старк му трябвал като стрелочника, който да отговаря за катастрофата. На Старк е било наредено да си затвори устата и да мълчи, ако иска да доживее до пенсия.
Владивосток вече беше затрупан от преспи сняг, стегна силен студ. От гостилниците се носеха облаци пара с миризма на баница — сирницата продължаваше! Още никой не знаеше нещо определено, а натурите със слаби нерви бързаха към гарата на Владивосток, образувайки пред касата за билети креслива опашка.
На 27 януари ледоразбивачът „Надьожний“ успя напълно да разчупи леда около крайцерите и екипажите им извикаха „Ура!“. Възгласът на матросите бе подхванат от студентите в Източния институт, които от нетърпение бяха избили замръзналите рамки на прозорците. Тълпа от хора се спусна тичешком към пристанището, където гарнизонни оркестри свиреха маршове, а на брега останаха ридаещи жени и годеници… Крайцерите заминаха и Владивосток изведнъж потъна в печал като осиротял. В църквите започнаха тържествени молебени „за победа над сатаната“. В града вече нямаше японска колония, но японските шпиони останаха. Някои от тях се бяха преоблекли в широки бели дрехи, представяйки се за корейци, други си бяха прикачили фалшиви плитки, минавайки за китайци. На телеграфа във Владивосток от тях постъпваха бързи телеграми, адресирани до Сеул и Гензан: „Разтоварете четирите вагона месо“, „Изпращам четири шевни машини.“ Не е нужен много акъл, за да се отгатне смисълът на предупрежденията, които бяха предназначени за адмирал Камимура! Той беше главният противник на владивостокските крайцери и нашите матроси го наричаха Кикимора, а понякога Карамора.7
— Ето че потеглихме — каза мичман Панафидин, когато крайцерите се измъкнаха от клещите на ледовете в чисти води…
Гръмогласни камбани възвестиха на екипажите първия войнствен сигнал за тревога — „Аларм“. От оръдията звънко гръмнаха пробни изстрели за загряване на изстудените дула. В долните отсеци миньорите вече зареждаха апаратите с торпеда.
Крайцерите още разпръсваха единични парчета лед.
Райценщайн бе издигнал своя флаг над „Русия“. А по мостика на „Богатир“ се носеха догадки и коментари:
— Все пак не е лошо да знаем къде отиваме.
— Тайна! Казват, че на командирите са им дадени специални пакети, които могат да отворят чак когато сме далеч от брега…
Зад кърмата изчезна остров Асколд. Тракайки напрегнато, крайцерите излязоха в открито море, като образуваха точен килватер. Студът се усилваше. Сте-ман отвори пакета.
— Отиваме към Сангарския пролив — съобщи той. Сангарският пролив разсичаше северната част на Япония, отделяйки от нея древната земя Йесо (днес Хокайдо), и офицерите от „Богатир“ веднага затрупаха капитана първи ранг с въпроси:
— Защо към Сангарския? Той е пълен с японски батареи… Да се пъхнеш там, е все едно да идеш на разстрел!
— Успокойте се. Заповядано ни е само да вдигнем шум при входа на пролива, за да се предизвика объркване в разписанието на японския каботаж. Ако сполучим, адмирал Того ще бъде принуден да откъсне част от своите сили на север, като намали напрежението при Порт Артур.
Крайцерите се движеха затъмнени. Нито един лъч светлина не проникваше навън от техните грамадни, ярко осветени вътрешности, запълнени с тракане на машини и вой на динамо. През нощта дистанцията между мателотите8 правеше незабележими очертанията на корабите. От „Рюрик“ се виждаше смътно кърмата на „Гръмобой“, която ту се мяташе нагоре, ту пропадаше надолу, сякаш в някакъв хаотичен танц. Офицерите ходеха с валенки и завиждаха на моряшките вълнени наметки, защото кожените им куртки се покриваха с ледена корица. Панафидин с младежка разпаленост се хвалеше:
— Второ денонощие не съм спал! И въобще сън не ме хваща. Ето какво значи войната, даже не ти се спи…
Призори умората повали всички в койките, но команда от мостика ободри сънените хора:
— Тръбачи и барабанчици, по местата!… Отново алармен сигнал! Нейде в далечината едва се мержелееше японският бряг, а откъм Сангарския пролив изведнъж изскочиха кълба дим. Скоро се показа параход с японски флаг.
— Ще го потопим — спокойно каза Стеман. Разноцветни флагове според международния каталог на сигналите заповядваха на японците да напуснат палубата и да се прехвърлят в лодките.
— С бойни снаряди… зареди! — чуваше се откъм оръдията.
Вероятно улучиха параходния бункер, защото към небето изригна гъста въглищна прах. Райценщайн нареди на „Гръмобой“ да вземе на борда си японците, понеже виждаха колко им е трудно да се придвижват с веслата към брега. Тази проява на човеколюбие забави крайцерите, които доунищожаваха със снаряди противника. Той потъваше в морето откъм кърмата, с вирнат нос, на който се четеше названието „Никаноура Мару“… Райценщайн заповяда на бригадата да завие от Япония към корейския бряг. Никой не разбираше на какво се дължи това решение. Даже капитан първи ранг Стеман, който беше предпазлив в критиката към началството, мърмореше:
— За какво изгорихме толкова скъпоценно гориво, че при самия вход към Сангарския пролив да завиваме обратно? Боя се, че на нашия Николай Карлович вече му е станало мъчно за сухата постеля и не се е замислил за последиците от оттеглянето…
В шест часа сутринта на 1 февруари Райценщайн на сочи бригадата към Владивосток. Критиката се превърна в ругатни:
— Разбира се, цял обсипан с ордени, той е свикнал да стои на, брега при куфарите си… С него няма да се навоюваш кой знае колко!
— Безсмислица — директно го каза щурманът на „Богатир“. — С тази заповед за завръщане Николай Карлич все едно че ме откъсна от жена, която току- що съм започнал да целувам…
Обгърнати от студа и морето, владивостокските крайцери обръщаха тежко бивните на своите форщевени към север.
— Да, това е глупост — подкрепи Стеман щурма-на. — Имам идиотското усещане, че тази война с Япония сякаш въобще няма точен план. Там в Адмиралтейството някой издрънкал, че крайцерите трябва да вдигнат шум напук на японците, а Райценщайн даже не можа и да пошуми както трябва.
Изправен до щурвала, рулевият избоботи в мустаците си:
— И това ми било война… сякаш поиграхме на карти!
Панафидин изпита съмнение и обида към тази война. Именно защото войната не му се виждаше страшна.
Лъжливата легенда за Мариинден се харесва на японските вестникари, понеже представя руския флот в най-лоша светлина. Но японците я преиначават по свой маниер. Ето как изглежда тя в изложението на популярното японско списание „Нитира Сенси“: „Когато нападнахме Порт Артур, в градския театър
